Хапнах леко, като втрих семе от карис в останалото от сиренето на Ридъл и го препекох на притопления хляб. Семето от карис често се използва на празнични сладкиши за повдигане на енергията и духа. Бях благоразумно сдържан с него. Въздействието му често свършва доста рязко. Помнех много добре как веднъж Сенч грохна отведнъж, след като бе разчитал твърде много на него. Хлябът, сиренето и лютите семена бяха вкусни и усетих ободряващото им въздействие почти мигновено. Чувствах се почти окрилен, докато обикалях малката колиба. Ридъл, Лант и Настойчивост спяха дълбоко и вероятно нямаше да се събудят чак до обед. Дадох на враната хляб и ѝ налях вода. Погледнах Настойчивост преди да изляза, леко притеснен, че може би е изпил по-тежка доза от чая, отколкото бях предвидил за него. Но дъхът му беше стабилен и дори промърмори, когато напипах пулса на гърлото му. Нищо нямаше да му стане. Измих чашата, натъпках сняг в котлето и добавих всичката делфова кора, която носех. Време беше да изчезна от Умението. Не бях казал на Сенч, че съм задържал доза за себе си. Тогава просто ми се беше сторило добра идея. Сега, след като изпих горчивата отвара, си помислих, че никой не може да скрие дъщеря ми от мен или да замъгли ума ми. Усетих как кората мигновено умъртви Умението в мен и също така усетих как задуши духа и свръхестествената енергия, която носи то. Избърсах котлето със сняг и го сложих на масата. Взех малко храна и сложих още дърва в огъня. Докато излизах през вратата, чух резкия плясък на криле и черни пера ме плеснаха по бузата — враната се измъкна навън. Кацна на стряхата. Луната вече се бе издигнала високо, но въпреки това враната бе само черна точка на фона на небето. Погледнах я и казах:
— Сигурна ли си, че искаш да си навън? Те няма да се събудят скоро.
Тя не ми обърна внимание и реших да направя същото с нея. Беше врана все пак. Можеше да се грижи сама за себе си. Щеше или да изчака тримата да се събудят, или да литне към замък Бъкип. Напоих конете и сложих още сено за другите четири, преди да оседлая Бързонога.
— Готова ли си? — попитах я и почувствах радостта ѝ. Зачудих се дали може да усети енергията от семената карис, потекла през нея, и дали тя въздейства на готовността ѝ за мисията ни. Самият аз определено усещах въздействието ѝ.
Хубаво е да тичаме, увери ме тя.
— Хубаво е да правим нещо — съгласих се. Събрах в едно безсилието и безпомощността си и подхраних с тях усилващата се ярост към похитителите на Пчеличка. Имахме още малко изкачване, а след това щях да премина прохода Девичи кръст и да се спусна в долината отвъд него. Имаше едно село от другата страна на хълмовете и може би почистен път. Все още не бях сигурен дали ще намеря похитителите преди кралските войници, но се приближавах до тях.
— Трябва да ги намеря — казах на Бързонога.
Значи ще ги намерим, съгласи се тя.
24.
Пътищата се разделят
Сънят започва с далечен камбанен звън. В този сън аз съм себе си. Опитвам се да избягам от нещо, но мога само да бягам в кръг. Втурвам се колкото се може по-бързо, мъча се да избягам, но винаги откривам, че тичам точно обратно към най-опасното място. Когато рухна много близо до тях, те ме хващат. Не виждам кои са. Само че ме хващат. Има стълбище от черен камък. Тя си слага ръкавица и пъхва ръката си в неговата болка. Отваря вратата към стълбището, стиска ме за китката и ме повлича надолу. Вратата се затръшва зад нас, беззвучно.
Ние сме на място, където празнотата всъщност е направена от други хора. Всички те започват да ми говорят наведнъж, но аз запушвам уши и затварям очи.
Всичко се промени, откакто Елик взе Винделиар под своя власт. Не бях сигурна защо, освен че му доставяше удоволствие страданието, което това причиняваше на луриките на Дуалия. В нощта, когато той плени момчето-мъгла и го задържа в своя лагер, не натоварихме шейните, всъщност изобщо не пътувахме. Елик не ни каза нищо и ни остави да чакаме.
Елик отиде при войниците си и Винделиар. Седнаха да ядат. Войниците ги обкръжиха в плътен кръг така, че да не можем да виждаме какво става. Лингстра Дуалия стоеше с гръб към нашия огън и се взираше натам, но не се намеси. Елик говореше тихо. Чухме как каза нещо и как после Винделиар се опита да му отвърне. Отначало Елик говореше добродушно, после сериозно, а накрая ядосано. После чухме как Винделиар захлипа, гласът му стана по-висок и тънък, но не можах да чуя какво им каза. Чух обаче нещо, което да ме накара да мисля, че са го ударили. От време на време мъжете избухваха в груб смях. Ръцете на Дуалия мачкаха полите ѝ, но тя не проговаряше на никого от нас. Двама от мъжете на Елик стояха близо до нашия огън и я наблюдаваха. Веднъж, когато тя направи две стъпки към тях, единият извади меча си. Усмихваше се, докато го правеше, подканвайки я да се доближи. Тя спря и когато се върна към огъня ни, двамата се засмяха.