Не можах да разгадая погледа в очите му в сумрака, но видях усмивката му.
— И няма да издам тайната ти — каза той и след това се отдалечи.
Постояхме известно време на място, преди предпазливо да се приближим към горичката. Нямаше никого.
— Говорил ми е и преди — каза Шън. Погледнах я изумено. — Много от войниците ми говорят. — Загледа се в тъмното след младия войник. — Той обаче е единственият, който ми е казвал нещо мило.
— Ти вярваш ли му? На това, което каза?
Тя ме погледна.
— Че ще ни защити ли? Един срещу толкова много? Не може. Но това, че мисли, че може да му се наложи да ни защити от приятелите си, ми подсказва, че предстои нещо лошо.
— То си е ясно — отвърнах.
Тръгнахме обратно към лагера. Исках да хвана ръката ѝ, да се държа за някого, но знаех, че тя няма да го приеме добре.
Елик и хората му се върнаха, когато вече се смрачаваше. Дуалия изпъшка от облекчение, като видя, че Винделиар е с тях и изглежда непокътнат. Дисагите на всички коне бяха издути и спътниците на Елик се смееха и завикаха на приятелите си още преди да стигнат до огъня.
— Плячкосахме цял град посред бял ден и жива душа не разбра! — извика един и това накара мъжете около огньовете да наскачат, за да видят какво са донесли.
Извадиха от дисагите бутилки вино и храна — бутове шунка и самуни хляб, поръсени със стафиди и омесени с подправки, солена риба и сушени ябълки.
— Посред бял ден! — викна един от мъжете, а друг, докато развяваше във въздуха дебела топла дреха, добави:
— Смъкнах я от нея, докато тя стоеше като крава, чакаща да я издоят! Поопипах я, обаче нямаше време за нещо повече! А когато се отдалечих, мъжът ѝ я хвана под мишница и си тръгнаха през града, без дори да погледнат назад!
Дуалия зяпна от ужас. Помислих, че е заради казаното от мъжа, но после проследих погледа ѝ. Винделиар седеше на коня си до ухиления Елик. Усмихваше се колебливо, с перлен наниз около врата и кожена шапка на главата. Шал с ярки шарки загръщаше шията му, а ръцете му бяха в ръкавици от червена кожа с пискюли. Един от мъжете, които бяха яздили с него, го плесна по бедрото и му каза:
— Това е само началото!
Усмивката на Винделиар се разшири и стана по-уверена.
Мисля, че това сломи решимостта на Дуалия.
— Винделиар! Помни пътеката! Не се отклонявай от това, което е видяно! — извика му тя.
Елик подкара коня си право към нея, бутна я назад и тя залитна и едва не падна в огъня.
— Мой е вече! Не му говори!
Но усмивката на пълничкото лице на Винделиар бе угаснала и той гледаше ужасѐн как Елик се наведе, за да зашлеви Дуалия. Тя не помръдна от мястото си и понесе удара. Кураж? Или пък се страхуваше от по-лошо, ако го избегне?
Елик впи поглед в нея и тя наведе очи. После Елик подкара обратно към огъня на халкидците и заяви високо:
— Тази нощ пируваме! А утре — ново изпитание на способностите на чудесния ни приятел!
Някои от Слугите гледаха с тъжни и гладни очи към лагера на войниците. Щом Елик слезе от коня си, мъжете му предложиха най-доброто от плячката. Известно време слисаният Винделиар гледаше към нашия бивак като куче, закопняло да се върне в познатия си кучкарник. После хората на Елик го наобиколиха, дадоха му вино и козунак. Един го прегърна свойски. Спомних си един сън, който бях имала, за просяк, повлечен и удавен във въртоп от скъпоценности и храна.
Мраз се надигна в мен. Никой от тях не беше провидял това. Но аз бях. Само аз.
Не разбирах как е възможно това, но съзнавах, че трябва да го разбера. Имаше голяма опасност в това, че не разбирах сънищата си. Аз бях единствената, която можеше да сграбчи кормилото и да насочи лодката, но не знаех как.
Шшт, заповяда ми строго Вълкът Баща. Не казвай нищо. Не и на тези хора.
Трябва да знам.
Не. Не трябва да си това. Поеми си дъх. Вдишай сега, подуши миризмите на сега. Бъди нащрек за опасността, която е сега. И никога няма да ти се наложи да се боиш за утрешната опасност. Имаше категоричност в предупреждението му, сякаш знаеше твърде добре смисъла му. Потиснах въпросите, които ме глождеха, и се отворих за всичко, което ставаше около нас.
— Поне не са направили нещо по-лошо освен да вземат дрехата ѝ — каза тихо Одеса.
Дуалия, която седеше унило до огъня, предположи причината за това.
— Докато не разберат границите на силата на Винделиар, няма да рискуват да се поставят в положение, в което целият град би могъл изведнъж да се обърне срещу тях. Но докато ограбват разни търговци, ние седим тук, открити за всеки, който може да реши да мине през тази ивица дървета. Вече сме видими. Всичко може да ни сполети.