Кимнах и се опитах да тръгна по-бързо. Снегът сякаш се вкопчваше в ботушите ми, а Шън вдигаше твърде много шум. Щяха да ни чуят. Щяха да ни хванат.
И тогава чух писъка на Дуалия. Не беше пронизителен, беше хриплив. И пълен с ужас. Изпищя отново, а след това извика:
— Винделиар! Върни се при нас! Винде… — И гласът ѝ секна, бързо като факла, угасена в снега.
Чух изплашени гласове. Хор от гласове, някои пронизителни. Питащи гласове, като пилци, събудени посред нощ. Луриките.
— Да бягаме. Веднага!
— Какво ѝ правят?
— Винделиар! Той трябва да ни помогне!
Зад нас в нощта чух как гласът на Дуалия отново се извиси в отчаян задавен вик.
— Това не трябва да се случи! Това не трябва да бъде! Накарай го да спре, Винделиар! Това е единственият ти шанс да се върнеш на вярната пътека. Забрави какво ти каза Елик! Не е истина! Забрави Елик! — После, с отчаяно хриплив глас: — Винделиар, спаси ме! Накарай ги да спрат!
После нещо друго проряза нощта като писък. Не беше звук. Нарани ме, когато го чух. Призля ми от него. Страх потече във въздуха и се просмука в мен. Бях толкова ужасена, че спрях. Шън замръзна. Опитах се да заговоря, да ѝ кажа, че трябва да се отдалечим още, но гласът не излизаше от устата ми. Краката ми не искаха да ме държат. Свлякох се в снега и Шън падна върху мен. Мъртва тишина изпълни леса. Нощна птица не се обади, жива твар не издаде звук. Беше толкова затихнало, че чувах пращенето на дървата в огньовете.
След което последва самотен пронизителен вик:
— Бягайте!
И дрезгави мъжки викове:
— Дръжте ги! Не ги оставяйте да откраднат конете!
— Убийте ги! Убийте ги всичките! Предатели!
— Спрете ги! Не ги оставяйте да стигнат до селото!
— Кучки! Мръсници!
И след това нощта се изпълни със звуци. Писъци, викове. Мъжки ревове. Изръмжани заповеди. Изкрещени молби.
Шън ме задърпа да стана.
— Бягай — проплака и аз се опитах. Краката ми бяха омекнали.
Шън ме повлече през снега.
Побягнахме далече от писъците и в тъмното.
25.
Червен сняг
Само изреждам слуховете и клюките, както стигат до мен. Приказките, които чувам, изглеждат твърде нелепи, за да са истина, но го правя както сте ми наредили. Ето каква новина стигна до мен. Херцогът на Халкида вече не съществува. Орда дракони, понесли ездачи в броня, дошла от пустините и нападнала града Халкида. Храчели огън или нещо също толкова унищожително. Кръжали над града и сеели разруха. Накрая атакували двореца и самия херцог, унищожавали с огън и разбивали с криле и пердашещите си като гигантски камшици опашки. Казват, че цитаделата рухнала на четвърт от височината си и вече не е обитаема.
Старият болнав херцог, казват, излязъл от двореца си и застанал пред бойците си. Паднала една кула и премазала и него, и много от войската му. Канцлер Елик, от дълго време най-довереният съветник на херцога и негов съратник още от младини, оцелял. Халкидските сили били разбити и отстъплението им завършило с позорно бягство.
На следващата сутрин дъщерята на херцога на Халкида се съюзила с драконите и техните ездачи и сега претендирала да бъде „законно“ херцогинята на Халкида. Елик заявил, че той бил избраният наследник на херцога, и обвинил тъй наречената херцогиня в магьосничество. Някой си Роктор Червените ръце, бивш дребен благородник в западния дял на Халкида, близо до Хийстгейт, се противопоставил и на двамата. Военните му сили били непокътнати в щурма и по мое мнение най-вероятно ще надделеят. Халкидците едва ли ще приемат управлението на жена, дори да е жена, разчитаща на съюз с дракони. Силите на херцог Елик били много смалени от драконовия щурм над престолния град и едва ли щял да може да си върне властта и влиянието. „Херцогинята“ предложила награда за отрязаната му глава, а хората го наричали страхливец, понеже ги изоставил на драконите.
Луната посребряваше снега и разполагах със звездите, за да мога да се ориентирам. Коларската пътека излезе на по-широк път и скоро наближихме Девичи кръст — ниският превал през заоблените хълмове едва ли заслужаваше името проход. Бързонога се радваше, че отново може да тича по отъпкан сняг. Изпъна дългите си крака и затича през боровата гора и после надолу по тесен коларски път, който лъкатушеше през голи дъбове и елши. Бавният зимен изгрев постепенно освети пътя ни. Бързонога забави до ходом и задиша тежко. Пътят се разшири и минахме покрай няколко малки ферми. От комините се вдигаше дим, а смътната светлина в прозорчетата подсказваше, че селяците са се събудили рано. Никой обаче не беше излязъл още.