Когато стигнахме до брезите, видях нещо, което не можеше да се види от пътя. Белият кон бе изглеждал просто като поредната купчина сняг. Не видях падналия му ездач, докато не минах почти покрай облеченото в кожи тяло. Само враната, гледаща отгоре, можеше да е видяла дирята разтопен червено-розов сняг, водеща назад в леса.
Конят определено бе мъртъв, очите му бяха отворени и скреж очертаваше мъха на муцуната му и покриваше изплезения му език. Капки кръв бяха замръзнали около устата му. От гърдите му стърчеше стрела, точно зад единия преден крак. Добър изстрел в белия дроб, но не беше пронизал и двата дроба. Знаех, че ако разпоря животното, гръдната кухина ще е пълна с кръв. Нямаше седло, само оглавник. Ездачът вероятно беше побягнал припряно. Спрях Бързонога въпреки отвращението ѝ от миризмата и слязох. Тялото, което лежеше пред коня, беше твърде голямо, за да е на Пчеличка, казах си, докато газех в снега към него. Косата, показваща се под бялата кожена шапка, беше със същия цвят, но не можеше да е Пчеличка, не можеше, и когато стигнах до нея и я обърнах, не беше. Бледата млада жена, която видях, бе мъртва като коня. Предницата на кожените ѝ дрехи беше алена. Вероятно стрела, която бе минала направо през нея. И беше Бяла, или поне отчасти Бяла. Беше живяла малко, преди да падне по очи в снега: скреж се беше натрупал около устата ѝ от последните ѝ дихания и мътносините ѝ очи гледаха към мен през лед. Отпуснах я отново в снега.
Не можех да си поема дъх от ужаса, стегнал сърцето ми.
— Пчеличке. Къде си?
Думите ми не бяха дори шепот, защото бях останал без дъх. Исках да затичам назад по кървавата диря и да викам Пчеличка. Исках да яхна Бързонога и да препусна в галоп колкото може по-бързо. Исках с Умението си да изкрещя към небето, че ми трябва помощ, че искам всички в Шестте херцогства да ми се притекат на помощ да спася детето си, но с усилие се задържах на мястото си, изпотен и разтреперан, и не направих нищо, докато пристъпът на безразсъдно нетърпение не отмина. Чак тогава тръгнах към Бързонога.
Но точно когато вдигнах крак да стъпя на стремето, тя се смъкна на предните си крака. Изморена. Толкова изморена. Потръпна и задните ѝ крака също се сгънаха. Толкова изморена.
Бързонога! Отчаянието ме задави. Изобщо не трябваше да ѝ повярвам, че ще разбере, когато се умори. Семената карис те изпълват с енергия, докато не те оставят напълно изтощен. Не лягай в снега. Ставай. Стани. Хайде. Хайде.
Тя завъртя очи към мен и за миг се уплаших, че ще отпусне главата си. След това потрепери, надигна се и стана. Поведох я бавно встрани от пътеката към горичката ели. Снегът под тях беше по-плитък. Стой тук и си почини. Ще се върна.
Оставяш ме тук?
Трябва. Само за малко. Ще се върна.
Не разбирам.
Просто си почини. Ще се върна. Стой тук. Моля те. После затворих ума си за нея. Никога не бях яздил кон до изтощаване. Срамът, който изпитвах, беше смазващ. И безполезен. Правех каквото трябваше да правя. Взех от дисагите си неща, които смятах, че може да ми потрябват. Затворих сърцето си за Пчеличка. Не си припомних Моли, нито се зачудих какво ли щеше да каже, помисли или направи тя. Изхвърлих от ума си Шута и всичките му предупреждения и съвети. Откъснах холдър Беджърлок от сърцето си и прогоних принц Фицрицарин в сенките, където бе живял толкова много години. Изправих рамене и заключих сърцето си.
Още една личност имаше в дълбините ми. Момчето на Сенч. Вдишах дълбоко и повиках онези спомени. Припомних си изцяло онова, което Сенч ме бе оформил да бъда. Бях убиец със задача. Щях да ги убия всички, възможно най-ефективно и ефикасно, без угризение или чувство. Беше задача, която трябваше да изпълня хладно и съвършено. Както бях убил близнаците Бриджмор, когато бях на четиринайсет, както бях убил Хуфър Уеблинг, когато бях на петнайсет. Не можах да си спомня името на ханджията, когото бях отровил. Да знам името му не беше част от онази задача.
Спомних си всички задачи, които бях прогонвал от мислите си веднага щом бъдеха изпълнени, безшумната работа, която никога не бях позволявал да стане част от спомените ми или представата за мен самия. Сега ги повиках и ги пуснах в ума си. Спомних си времената, когато бях следвал Сенч в тъмното или бях действал сам по негова заръка. Веднъж Сенч ме беше предупредил, че професионални убийци като нас двамата не се разпитват за убийствата си, не се перчат с тях, нито ги записват. Спомних си не стотици, но десетки задачи. Крал Умен не беше коравосърдечен и зъл. Двамата със Сенч бяхме негови оръжия, последното средство, решението, прилагано след като всички други се провалят. Близнаците бяха изнасилвачи и изключително жестоки хора. Два пъти бяха заставали пред съдебния трон, получавали бяха наказание и бяха обещавали да се разкаят. Но баща им не можеше или не искаше да ги озапти, тъй че кралят ме беше изпратил, с неохота, както можеше да изпрати някой ловец да убие побеснели кучета. Така и не узнах какво е направил Хуфър или защо ханджията трябваше да умре. Беше ми давана задача и я изпълнявах, безшумно и добре, без да съдя, а след това се оттеглях и не мислех повече за нея.