Убийците не споделят такива мрачни малки триумфи. Но ги помним и не се съмнявах, че Сенч е правил точно това, което аз правех сега. Вече знаех защо ме беше предупреждавал да бягам от онези спомени. Когато си на четиринайсет и прережеш гърлото на някой двайсет и три годишен, изглежда като двубой между равни. Но след четирийсет и няколко години, когато погледнеш назад, виждаш момче, което убива младеж, оказал се достатъчно глупав да се напие в погрешната кръчма и да тръгне по тъмна уличка към къщи. Казах си, че такива прозрения не унищожават съвършенството на онова, което бях направил. Както казах на кобилата да стои на място, както дръпнах качулката си и стегнах здраво ръкавите си, така изредих в ума си убийствата си и си припомних, че това е нещо, което наистина мога да върша добре. Това, както ми беше напомнил Шутът, бе нещо, в което бях добър.
Не тръгнах назад по кървавата диря, която бяха оставили момичето и конят. Вървях през дърветата, като държах в полезрението си изровената и опръскана с кръв диря, но без да се доближавам до нея. Оставих ума си да премисля това, което знам. Това момиче бе част от хората, които бяха отвлекли Пчеличка. Тя и конят ѝ бяха простреляни, най-вероятно докато са бягали. Бяха мъртви достатъчно дълго, за да се образува скреж на устата им. Духът ми малко се приповдигна. Един противник по-малко, един човек по-малко за убиване. Може би гвардията на Рингхил вече се беше сблъскала с халкидците. Тишината в леса ми подсказваше, че битката е свършила. Може би Пчеличка и Шайн вече бяха в безопасност. Съжалих за елфовата кора. Нещо се бе разиграло тук и Предан щеше да знае за него, чрез Умението или по пощенска птица. Ако не бях притъпен за Умението, несъмнено и аз щях да го знам. Бях надхитрил самия себе си. Имах само един избор. Да проследя кървавата диря. Намръщих се — простреляно в белия дроб животно рядко стига далече. Или битката беше свършила и всички се бяха махнали, или нещо тук беше много странно.
Докато не го научех, трябваше да съм предпазлив. Придвижвах се безшумно и крадешком. Спрях и изчаках. Дишах тихо през нос, опитах се да доловя миризмата на дим или други знаци от бивак. Чух грак на врана. После пак. След това я видях — прелетя ниско през гората. Забеляза ме почти мигновено и кацна на един клон над главата ми. Трескаво се надявах да не ме издаде. Продължих крадешком покрай конската диря.
Чувах тихия вятър в дърветата, падащия от клоните сняг, далечен птичи зов. А след това обичайното тихо шумолене на зимна гора се накъса от шума на птици. Грубият неспокоен грак на гарван, последван от врясъка на врани. Моята врана този път кацна на рамото ми, леко като приятелска ръка.
— Червен сняг — повтори тя, но тихо. — Мърша.
Помислих, че знам какво ще намеря, но не изоставих предпазливостта си. Продължих крадешком напред. Прекосих дири от други коне. Бяха тичали през снега, между дърветата и на някои места през гъсти храсти. Поне един от тях беше кървял. Не свърнах по някоя от дирите. Първата ми цел беше да намеря откъде са дошли бягащите животни и може би от какво са бягали. Продължих напред безшумно като призрак.
Когато стигнах до доскорошния им бивак, спрях. Огледах внимателно всичко, което можеше да се види. Огледах нападалите палатки и догорелите огньове. Имаше трупове, някои с войнишки дрехи, някои — в бели кожи. Враните и трите гарвана, дошли да ги кълват, не правеха никаква разлика между тях. Залисана в шетнята си лисица вдигна глава, огледа ме за миг, както стоях притихнал, и отново задърпа дланта на някакъв мъж, мъчеше се да откъсне месестата ръка от лакътя. Двете врани, кацнали на корема на трупа, изграчиха възмутено — лисичите усилия разстройваха настървеното им кълване. По-меката тъкан на лицето вече я нямаше. Милостивият студ задържаше вонята на смърт. Прецених, че е минал поне един ден, откакто се е развихрила тази касапница.
Едва ли беше гвардията на Рингхил. Разчетът на времето не съвпадаше, а и гвардейците щяха да са изгорили труповете. Кой тогава? „О, Пчеличке!“
С бавни крачки и с враната все още на рамото ми обиколих лагера. Три празни шейни, нелепо натруфени и претенциозни. Скреж покриваше яркочервените им страни. Броях телата. Четири в бяло. Пет. Шестима войници. Седем. Осем войници. Шест бели. Защо се надигна това разочарование в мен? Искал бях да ги убия лично.