Не видях никаква следа от тяло с големината на Пчеличка, никакъв труп с пищната коса на Шайн. Обиколих целия лагер. Деветима мъртви войници. Единайсет мъртви Бели. Мъртвите Бели бяха разпръснати. Шестима от мъртвите наемници бяха по двама, сякаш се бяха били и избили едни други. Намръщих се. Това определено не беше работа на гвардията на Рингхил. Продължих. Три мъртви коня, един бял и два кафяви. Две бели палатки, полупаднали. Три по-малки. Три кафяви коня на коневръз. Един вдигна глава и ме загледа. Вдигнах враната от рамото си.
— Иди тихо — казах ѝ и тя ме послуша. Очите на коня проследиха полета на птицата, докато се промъквах зад една от белите палатки.
Приближих се до първата бяла палатка отзад. Осезанието ми подсказа, че вътре няма живо същество. Наведох се и срязах отвор с ножа си. Видях разхвърляни одеяла и кожи за спане. И един труп. Жена. Лежеше по гръб и разтворените ѝ крака показваха ясно каква съдба я е сполетяла. Косата ѝ изглеждаше сива в сумрака. Не беше Шайн. Дванайсет мъртви Бели дотук. Гърлото ѝ беше прерязано; черна кръв зацапваше дългата ѝ светла коса. Нещо беше тръгнало ужасно зле в този лагер. И Пчеличка се беше оказала посред него. Измъкнах се и отидох до следващата бяла палатка.
Тази не беше рухнала толкова лошо. Отново подуших към нея с Осезанието и не усетих никакъв живот вътре. Ножът ми сряза платното с хъхрещ звук. Срязах на кръст и го дръпнах широко, за да влезе светлина. Никой. Само празни одеяла и кожи. Мях за вода. Гребен, дебел чорап, захвърлена шапка. Миризма. Не на Пчеличка. Пчеличка имаше много малко миризма. Не, тази беше на Шайн, гаснеща следа от млада жена, която предпочита тежки ухания. Прикриваше я миризмата на пот, но имаше достатъчно, за да разбера, че е била тук. Разширих отвора и се вмъкнах в палатката. Миризмата беше най-силна в ъгъла и на кожите там долових съвсем смътния лъх от едва доловимия мирис на Пчеличка. Вдигнах едно одеяло, задържах го до лицето си и я вдишах. Пчеличка. И миризмата на болест. Детето ми беше болно.
Пленничка. Болна. И я нямаше. Коравосърдечният убиец в мен се бореше с паникьосания баща. И изведнъж двамата се сляха и всякакви съмнения, които бях изпитвал за това какво мога или трябва да направя, за да си върна Пчеличка, изчезнаха завинаги. Всичко. Това можех да направя, за да си върна детето. Всичко.
Чух някакви звуци извън палатката. Замръзнах и задишах безшумно. После тихо се измъкнах навън и огледах бивака. Един халкидски войник току-що беше хвърлил дърва до другия лагерен огън, най-близо до една от по-малките палатки. Подпираше се на меч. Смъкна се на едно коляно и простена. Другият му крак, стегнат в превръзка, му пречеше, когато се наведе да разбърка пепелта. Надвеси се и задуха въглените. След малко тънка струя дим възнагради усилието му.
Той начупи съчки и подсили огъня. Когато се наведе отново да го раздуха, на тила му провисна дебела руса плитка. Той измърмори ругатня, дръпна я от пламъка и я натика под шапката си.
Изведнъж другата палатка се размърда и от нея излезе старец с побеляла коса, буйна и разрошена по краищата на вълнената му шапка. Движеше се сковано.
— Ей! Хоген! Сготви ми нещо за ядене.
Мъжът, който разпалваше огъня, не реагира. Не че пренебрегна другия. По-скоро сякаш не го чу. Оглушал ли беше? Какво се беше случило тук?
Старият мъж извика и гласът му се извиси креслив:
— Не ме ли чуваш, Хоген!? Сготви ми нещо горещо за ядене. Къде са другите? Отговори ми!
Хоген дори не извърна глава. Само вдигна меча си и отново се изправи непохватно. Без да погледне към викащия, закуца към конете. Провери коневръза и се загледа към гората, сякаш очакваше някого. После закуца към едно паднало дърво, чиито сухи клони се показваха над снега. Вървеше бавно. Започна да се мъчи да отчупи още клони за огъня. Дърпаше и извиваше с една ръка и се подпираше на меча с другата. Не. Не беше неговият меч. Беше моят меч. Онзи, който беше висял над камината в кабинета на имението толкова дълго. Сега служеше като патерица за халкидски наемник.
— Отговори ми-и-и-и! — ревеше старецът на войника, който пет пари не даваше за него. След малко спря да реве. Постоя неподвижно, гърдите му се надигаха безсилно. После закрачи към огъня и хвърли в него още дърва. На земята до огъня имаше кожена торба. Той порови в нея и извади къс сушено месо. Зяпна войника, докато го ръфаше дивашки. — Когато ми дойдеш тука, ще те убия. Ще те изкормя, страхливец подъл! Тогава да те видя ще ме пренебрегваш ли. — Пое си дълбоко дъх и изрева: — Аз съм ти командирът!