— Отегчаваш ме. — Клекнах до него, оставих меча настрана и извадих ножа си. Вдигнах го и го огледах. Дълъг и остър. — Тъй. Жената и детето.
Той помълча малко, задъхан. Направих жест с ножа и той поклати глава обезумял. Зяпна за въздух и заговори на пресекулки:
— Дойдохме на един кораб. Крихме се с оръжията си, докато капитанът го вкара в пристанището. Мислехме, че ще има въпроси… на пристана, тарифи и така нататък. Но нямаше нищо. Все едно изобщо ни нямаше там. Мекушавият ни поведе… и слязохме от кораба… разтоварихме конете и… минахме през града. И нито една глава не се извърна към нас. Бяхме като призраци. Дори когато всички започнахме да се смеем… и дори да викаме на хората на улицата. Никой не ни видя.
За миг очите му се завъртяха, показвайки твърде много бяло. Дали не бях прекалил? Кръвта от дупката на меча се процеждаше през ризата му. Той изохка отново и ме погледна.
— Тя ни казваше накъде да вървим. Момчето ни криеше. Скоро това започна да ни дразни. Откраднахме шейните и впряговете. Белите хора знаеха точно къде ще ги намерим. Минавахме през градчета невидими: тлъсти, богати градчета. Толкова много можеше да направим… да вземем. Но онази жена, тя винаги казваше „не“. И не. И не. И всеки път казвах на хората ми: „Не“. И те се подчиняваха. Но мнението им за мен ставаше все по-лошо. И по-лошо. И се чувствах… странно.
Помълча малко и задиша шумно през носа.
— Студено ми е — повтори.
— Говори.
— Можеше да вземем какво ли не. Можеше да отидем в Бъкип. Да вземем короната от главата на краля ви, ако онова момче беше в ръцете ни. Можеше да се върнем в Халкида и да влезем и да убием оная курва, която клечи на трона ми. Ако момчето предпочетеше нас пред нея. Мъжете ми знаеха това. Говорехме за това. Но не можех да го направя. Просто правехме каквото каже тя. Тъй че отидохме до онова място, оная голяма къща. — Измести очи, без да движи главата си, и ме погледна. — Беше твоя дом, нали? Владението ти? — Облиза устни и за миг очите му издадоха алчност. — Богата беше. Оставихме толкова много. Добри коне. Бурета бренди. „Вземете само сина“, каза тя. И ние се подчинихме като роби. Взехме момчето и слугинята му и тръгнахме обратно към кораба. Движехме се през земята ви крадешком, като подли страхливци.
Примига. Лицето му пребледняваше. Беше ми все едно.
— Тогава разбрах. Тя използваше момчето върху мен. Замъгляваше ума ми. Да ме направи слаб. Да ме зароби! Тъй че зачаках. И съставихме план. Имаше моменти, когато умът ми беше чист, когато момчето използваше магията си върху други. Тъй че изчаках за момента, в който момчето магьосник ще е далече от нея и мен. Знаех, че ще се случи. Направих така, че да се случи. Пратих го напред с хората ми. И докато го нямаше се противопоставих на онази жена. Беше лесно да ѝ отнема Винделиар. Пратих хората си да пресрещнат разузнавателната ми група, докато се връщаха. Казах им какво да му кажат. Беше далече, работеше над града и не мислеше за контрола си над мен. Задържах го с нас, тъй че тя да не може да ни противоречи. А на следващия ден го изпитахме. Нападнахме градчето посред бял ден, без никаква съпротива от жителите. Просто казахме на Винделиар, че жената иска да го направи. Да се позабавлява малко за този един ден. Да вземе каквото си иска в града, да яде каквото пожелае. Той ни попита дали това е истинската му пътека вече. Казахме му, че е. Беше толкова лесно. Той е глупав, почти идиот. Повярва ни.
Закашля се.
— Можеше да е толкова добре. Ако не беше онази глупава жена. Онази тъпа жена. Имаше си истинската плячка. Онова момче, което можеше да замъглява умове. Но не го използваше така, както можеше да го използва. Искаше… твоя син.
Не го поправих.
— Какво стана с пленниците? Жената, която взехте, и детето?
— Непочтително малко плъхче. Съборих го. Грозно копеленце. Онези зяпнали очи. Той е виновен, че всичко се разпадна.
Отне ми цялата воля, която имах, за да не натикам ножа в окото му.
— Нарани ли го?
— Съборих го. Нищо повече. Трябваше да направя повече. Никой не ми… говори… така.
Пое си рязко дъх. Устните му посиняваха.
— Какво стана с него?
Той се засмя.
— Не знам. Онази нощ всичко се обърка. Онзи проклет Хоген. Хленчеше и подсмърчаше за жена като някое хранено на масата куче. Тъй че му дадох една. Каквато заслужаваше. Много пищя. Някой доведе магическото момче. То зяпна. Попитахме го иска ли да направи една врътка. После оная жена, Дуалия. Затича към нас, завика, че сме нямали чест. Че не сме никакви мъже. — Завъртя очи към мен. — Не можех да я понасям повече. Двама от хората ми я докопаха, защото ми налиташе с нокти. И ѝ се изсмях, нямаше начин, както я държаха двамата, бореше се, ония пълни гърди и оня кръгъл корем, подскачаха като желе. Казах ѝ, че може да ѝ докажем, че сме мъже. Почнахме да я разсъбличаме. И всичко… тръгна лошо. Страхът. Мисля, че беше момчето. Беше по-силно свързан с нея, отколкото мислехме. Помете ни със собствения си страх. Страх, който изпитаха всички. Белите запищяха. Пръснаха се като зайци. Онази, Дуалия, им викаше. Викаше на магическото си момче. Казваше му да забрави всичко, което сме му обещали, да забрави мен и да се върне на пътеката.