Всеки път, щом кажех името на Елик, той трепваше като ужилен. Сега го подкарах, все едно че бях кучето на овчаря Лин. Стъпка по стъпка, куцукайки, той се отдръпваше от огъня и от утъпкания сняг на лагера към девствения сняг на гората.
Продължавах да говоря:
— Помниш ли нападението на дома ми? Жената, която се опита да изнасилиш, хубавото момиче с червената рокля, със зелените очи? Помниш я, нали?
Страх пробяга в очите му.
— Дойдох да взема кръв за кръв, Хоген. О, да, знам името ти. Командир Елик ми го каза. Дойдох да взема кръв за кръв, и да дам болка за болка. И да ти помогна да си спомниш. Тази рана в крака я получи от приятелите си наемници, нали? Макар че са ти се заклели, заклели са се един на друг и, разбира се, на Елик. Командир Елик. Който си мислел, че ще бъде херцог Елик.
Наблюдавах за трепването и загубата на фокус. Третия път, в който изрекох името, ударих. Върхът на меча вече се смъкваше и когато той се завъртя тромаво, за да остане с лице към мен, влязох рязко, избих гарда му и посякох три от пръстите му. Мечът падна в снега. Той извика и сви осакатената си ръка до гърдите си. В следващия миг се наведе и се опита да грабне меча с другата си ръка, но аз го изритах в гърдите. Той падна по гръб в снега. Наведох се, грабнах падналия меч и го вдигнах. Бях си върнал и двата меча. Да можех да държа детето си вместо тях!
— Говори — предложих вежливо. — Кажи ми за заложниците, които взехте. Какво стана с тях, с жената и малкото момиче?
Той ме зяпна, както седеше в пряспата.
— Не сме взели никакво малко момиче. — Стискаше осакатената си ръка. Притискаше я до гърдите си и я полюшваше все едно беше детето му. Заговори през зъби: — Страхливец! Нямаш никаква чест и никакъв кураж — да нападаш ранен човек.
Забих двата меча в снега зад мен. Извадих отново ножа и клекнах до него. Той се опита да изпълзи назад, но дълбокият сняг го спря, а стегнато превързаният крак му попречи. Усмихнах се и размахах ножа си към слабините му. Той пребледня. И двамата знаехме, че зависи напълно от милостта ми. Тръснах кръвта му от ръкавицата си така, че да го оплиска. Заговорих тихо, но ясно, на халкидски:
— Ти си влязъл насила в моя дом. Откраднал си меча ми. Изнасилил си жени от моето домакинство. Няма да те убия, но когато свърша с теб, никога повече няма да изнасилваш.
Той зяпна. Сложих пръст на устните си.
— Тихо. Ще ти задам един въпрос. Ще ми отговориш веднага. Разбираш ли ме?
Дишаше задъхано.
— Имаш един шанс да останеш мъж. — Беше лъжа, но той жадуваше да ѝ повярва. Видях надежда в погледа му. — Взели сте едно дете от дома ми. Тук съм, за да си я върна. Къде е тя?
Гледаше ме с широко отворени очи. После поклати глава. Едва успя да проговори от ужас:
— Не. Не сме взели никакво момиче.
Изгледах го намръщено. Избърсах острието на ножа в крака си. Той го следеше.
— Взели сте. Видели са ви. Знам, че е истина. — О. Глупаво. — Мислели сте, че е момче. Взели сте една млада жена и малкото ми момиче. Къде са те?
Той заговори бавно, може би от болка, а може би за да е сигурен, че го разбирам.
— Имаше голям бой. Много от нас полудяха. Имахме заложници. — Погледът му изведнъж стана объркан. — Те побягнаха. Другите ги подгониха. Ще се върнат, щом ги хванат.
Усмихнах се.
— Едва ли. Те също не помнят командир Елик, бас слагам. Мисля, че всеки ще хване каквото може и ще го задържи за себе си. Защо да се връща и да го дели с теб? Каква полза имат от теб? О. Може би конете. Могат да се върнат и да вземат конете. А теб ще те оставят тук. Кажи ми за детето. И за жената, която си се опитал да изнасилиш.
Той поклати глава.
— Не съм. Нямаше никакво момиче. Взехме едно…
Наведох се към него. Усмихнах се.
— Мисля, че един изнасилвач трябва да прилича на изнасилвач, а не на чаровник. — Опрях острието на ножа под лявото му око. Той затаи дъх и не помръдна — мислеше, че ще му го избода. Глупав човек. Порязах през бузата чак до челюстта. Рукна кръв и той подбели очи, мъчеше се да не припадне от болка. Припадъкът няма нищо общо с куража. Достатъчно остра болка — и всички припадат. Не исках да е в безсъзнание, но исках да се страхува от мен. Наведох се още по-близо до него и опрях върха на ножа в слабините му. Вече знаеше, че някои неща не са просто заплаха.
— Не! — извика и се опита да се отдръпне.
— Кажи ми за жената с червената рокля и детето с нея.