Той вдиша три пъти, бавно и плитко.
— Истината — посъветвах го. Натиснах леко с ножа. Държа ножовете си много остри. Срязах плата на панталоните му.
Той се опита да изпълзи назад в снега. Натиснах по-силно и той застина.
— Цялата — подканих го.
Той погледна към чатала си. Дъхът му излизаше накъсан.
— Имаше малки момичета, в къщата. Пандоу си пада по тях. Изнасили едно, може би повече. Не мисля, че уби някое. Не взехме нито едно от тях. — Изведнъж се намръщи. — Взехме много малко. Аз взех меча. Но взехме само двама пленници. Едно момче и слугинята му. Това беше всичко. — Видях объркване в очите му, докато се мъчеше да събере спомените си от нападението, без да си спомня за Елик.
— Къде са момчето и слугинята? — Ножът ми разшири срязаното в панталоните му.
— Момчето ли? — Каза го сякаш не можеше да си спомни какво ми е разказал току-що. — Момчето изчезна. С другите, които се разбягаха. Тръгнаха във всички посоки, бягаха и пищяха.
— Спри. — Вдигнах ръка. — Кажи точно какво се случи, когато загубихте пленниците си. От началото.
Отместих ножа и той вдиша разтреперано. Но бърз като котка, аз опрях върха под другото му око, здравата страна на лицето му. Той вдигна окървавените си ръце да се защити.
— Недей — посъветвах го и го принудих да легне по гръб в снега. След това го порязах. Не дълбоко, но достатъчно, за да изтръгна пъшкане.
— Тихо — казах му. — Хайде.
— Беше нощ. Бяхме пияни. Празнувахме. — Внезапно замълча.
Мислеше ли, че ще го опази в тайна от мен?
— Какво празнувахте?
— Имахме пленник. Един, който можеше да прави магии. Можеше да накара хората да не ни виждат… — Гласът му заглъхна, докато се мъчеше да намери смисъл в накъсаните си несвързани спомени.
— Мразя те — казах му вежливо. — Приятно ми е да те наранявам. Може би не искаш да ми дадеш повод да те порежа пак. — Килнах глава. — Знаеш ли, един изнасилвач няма нужда да е красив. Няма нужда от нос. Нито от уши.
Той заговори бързо.
— Значи онзи вече беше наш. Мъжът, който прилича на момче. Винделиар. Онзи, който може да те накара да забравиш разни неща. Бяхме го отделили от бледите хора и го бяхме убедили да се забавлява. Да използва магията си за неща, които може да иска да прави. Искахме да го направим като нас и да мисли, че сме му приятели. И се получи. Той беше по-ценен за нас от всички други заедно, струваше повече от всичко, което ни предлагаха. Тях щяхме да ги върнем в Халкида и да ги продадем, но него щяхме да задържим.
Тук имаше по-голяма история, но не държах да я чуя.
— Празнувахте. После какво стана?
— Поисках жена. Не знам защо трябваше да искам. Те бяха плячка, имах право на свой дял, а жени имаше много. Но не бяхме ги имали… — Отново спря. След като не помнеше Елик, нямаше как да знае защо са работили за жени, още по-малко защо са се въздържали да ги насилят. Намръщи се объркано. — Трябваше да взема най-грозната. Оная, за която повечето от нас мислехме, че може би изобщо не е жена. Но тя беше единствената… — Отново замълча объркано. Оставих го да се опита да събере нишките.
— Тя започна да пищи още преди да съм я пипнал. Бореше се страшно упорито, когато се опитах да я съблека. Ако не беше, и аз нямаше да… Не ѝ направих нищо, което една жена да не иска да ѝ направят. Нищо, което да я убие! Но тя пищеше и пищеше… И някой доведе Винделиар да се изреди… поне така мисля. Не знам. И после стана нещо. О, да! Онази по-старата и дебелата, и нея щяхме да я имаме. Но после… И всички полудяха. Подгонихме ги и ги излавяхме, и кръвта… а после се обърнахме един против друг. Яли сме заедно, били сме се рамо до рамо през последните четири години. Но оня, дето тя го доведе, дето можеше да накара селяните да не ни виждат? Той се обърна против нас и ни накара да забравим за братството. Можех да си спомня само кавгите, когато ме мамеха на зарове или взимаха жена, която исках аз, или ядяха повече от техния дял от най-доброто ядене. Исках да ги убия всичките. Убих двама. Двама от приятелите ми. Двама, с които се бяхме заклели един на друг. Единият посече крака ми преди да го убия. Чридик. Той го направи. Познавах го от пет години. Но се бих с него и го убих.
Думите вече се изливаха от устата му въпреки болката. Не го прекъснах. Къде е било малкото ми момиче в онази безумна нощ? Къде бяха Пчеличка и Шайн? Някъде извън лагера, паднали целите в кръв в снега? Хванати и отвлечени от бягащите наемници?
— Онези, които ни наеха, бледоликите, белите… Не те ни направиха това. Те изобщо не можеха да се бият с нас. Слаби бяха, непохватни с оръжия, не издържаха на похода и студа. Все ни молеха да караме по-бавно, да почиваме повече, да им намираме повече храна. И го правехме. Защо? Защо воини бяха командвани от хленчещи жени и хилави мъже? Заради мръсната магия, която ни направиха. Унизиха ни като воини. Посрамиха ни. А после ни обърнаха един срещу друг. — Изхлипа жално. — Взеха ни честта!