Надяваше ли се да спечели съчувствие от мен? Беше жалък, но не така, че да събуди жалост у мен.
— Не ме интересува изгубената ви чест. Отвлекли сте жена и дете. Какво стана с тях?
Той се стресна отново. Резнах го по носа. Носовете кървят много. Той се дръпна и вдигна ръце да се защити. Посякох и през двете и той закрещя:
— Копеле! Страхлив кучи син! Нямаш никакво чувство за воинска чест! Знаеш, че не мога да се бия с теб, иначе нямаше да посмееш да се държиш с мен така.
Не се засмях. Опрях ножа под гърлото му. Натиснах и той легна на гръб в снега. Думите заизлизаха сами от устата ми.
— А къде беше воинската ви чест, докато изнасилвахте жените от имението ми? Малкото ми слугинче от кухните мислеше ли, че сте доблестни воини, когато приятелят ти Пандоу я е разчекнал? Когато прерязахте гърлата на невъоръжените ми коняри, това чест ли беше?
Той се опита да се дръпне от ножа, но той го последва. С куция си крак не можеше да избяга повече, отколкото бе могло момиченцето ми от кухнята. Вдигна окървавените си ръце и натиснах с коляно ранения му крак. Той изохка от болка и заломоти:
— Те не бяха воини! Нямаха чест като воини. Всички знаят, че жени не могат да имат чест. Те са слаби! Животът им няма смисъл, освен това, което мъжете им дават. А другите, мъжете, те бяха слуги, роби. Не воини. Тя дори не беше в ред като жена! Толкова грозна! Дори не беше в ред като жена!
Изкрещя, щом ножът резна шията му. Лекичко. Още беше рано.
— Странно — казах тихо. Вдигнах ножа нагоре към лицето му, а той вдигна ръце. Поклатих глава. — Моите жени даваха смисъл на живота ми. Наранявам тези, които нараняват моите. Не ме интересува въображаемата им чест. Воини, които насилват и убиват безпомощните, нямат чест. И никаква чест, когато нараняват деца. Ако не бяха моите жени, жените от моето домакинство и моите слуги, щях да сметна, че е недостойно за мен да ти правя това. Кажи ми. Колко време ти отне да изнасилиш една от жените в домакинството ми? Толкова ли дълго, колкото те режа с ножа?
Той се замята и се поряза сам. Бях изстискал от него цялата информация. Време беше да свършвам. Той ме погледна и го разбра.
— Онази нощ… онази нощ всички побягнаха. Керф може да знае. Харесваше му жената с червената рокля, бленуваше за нея като бебе, което иска майка си. Подигравахме му се. Зяпаше я непрекъснато. Промъкваше се в храстите да я гледа докато пикае.
— Керф. — Още малко късче информация. — Момчето с магията и жената, която го командваше. Какво стана с тях?
— Не знам. Всичко беше лудост и бой, и кръв. Може би са убити. Може би са избягали. — Внезапно изхлипа. — Ще умра тук в Шестте херцогства! А дори не помня защо дойдох тук!
Две неща се случиха едновременно. Чух цвилене на кон и вързаните животни му отговориха. И враната изграчи:
— Пази си гърба!
Потиснатото ми Осезание не ме бе предупредило. Но старата тренировка се задейства. Никога не оставяй враг зад себе си. Прерязах гърлото на Хоген, хвърлих се върху него и се превъртях мигновено.
Бях подценил стареца. Беше измъкнал ръцете си от жилата на прашката и замахваше с откраднатия меч.
Имах само нож срещу меча му — мечът на Искрен беше зад него в пряспата, където глупаво го бях забил. Изпъшках. Оръжията ни иззвънтяха в целувка, а след това той се дръпна, пое си дъх и замахна отново. Парирах, но не без усилие, пристъпих напред, после отскочих. Той се усмихна и пристъпи към мен. Щях да умра.
Отстъпих, а той се ухили злобно и настъпи. Беше стар, но пламнал от наранена гордост и жажда за мъст. И — реших, докато той предприемаше поредната си стремглава атака, — от жаждата да умре като воин. Нямах никакво желание да му помагам в това. Отново отстъпих. Както беше плувнал в кръв, бях много сигурен, че мога просто да го оставя да напада, докато се изтощи. Много сигурен. Не абсолютно обаче. Опитах се да пристъпя към меча на Искрен, но той ме отряза. Усмивката му стана по-широка. Изобщо не хабеше дъх за думи. Изненада ме с внезапния си скок напред. Наложи се едновременно да се сниша и да отстъпя.
Чух тропот на копита, приглушен от снега. Изобщо не бях сигурен, че ще мога да издържа срещу няколко ездачи. Не посмях да погледна натам, за да видя дали са халкидци или гвардията на Рингхил. След това някой извика:
— Взимай конете! — На халкидски.
Елик погледна за миг настрани и извика на хората си:
— При мен! При мен!
Надявах се, че няма да го чуят. Трябваше да направя нещо, което той не очакваше, нещо глупаво във всяка друга ситуация. Влязох му, ударих с ножа си силно по меча му и едва не го обезоръжих, но той успя да ме изтласка със сила, каквато не бях очаквал. Бях толкова изненадан, че за миг се замаях. Отскочих и трябваше да изтърпя подигравателната му усмивка. Той извика отново: