— При мен! При мен!
Никой от халкидците обаче не му обърна внимание. Като че ли изобщо не го забелязваха. Един дори мина толкова близо зад него, че едва не го стъпка. Вероятно бяха видели мен, но никой дори не помисли да спре, защото бягаха за живота си. Чух по-далечен вик:
— Насам, тръгнаха насам!
И реших, че гвардията от Рингхил ги е подгонила и ги настига.
Халкидските наемници просто искаха да сменят конете. Скочиха от изтощените си животни и всеки затича да се докопа до кон и да го няма. Вързаните коне се уплашиха от суматохата, заскачаха и задърпаха поводите и едва не стъпкаха мъжете в паниката си. Нямаше достатъчно отпочинали коне за всичките.
— Фицрицарин! Принц Фицрицарин! — Викът дойде някъде зад мен и познах гласа. Настойчивост. Препускаше към мен.
— Настойчивост! Чакай! — А това беше Ридъл, предупредителният му вик беше на ръба на паниката.
— Спри! — викнах му. Докато се бях разсеял, Елик беше видял шанса си. Скочи безразсъдно към мен, решен или да ме посече, или да ме принуди да го убия. Опитах се да отстъпя, но зад мен имаше дълбок сняг и заплетени храсти. Помете ме ужасна вълна на замайване. Едва се задържах на крака. Олюлях се. Коленете ми се огънаха. Залитнах в трънаците.
Елик замахна и мечът от собствения ми дом се понесе към гърдите ми.
— Милорд! Фицрицарин!
Беше Настойчивост. Беше пришпорил коня си към нас и по някакъв начин бе успял да грабне забития в пряспата меч на Искрен. Стискаше го като ръжен; разбрах, че никога не е държал оръжие.
— Спри! — извиках, защото Елик вече се обръщаше и вдигаше меча си да посрещне атаката на момчето.
Мечът на Искрен беше прекалено тежък за конярчето. Не беше умение. Самата тежест понесе оръжието надолу, а връхлитането на коня осигури инерция.
Мечът прониза Елик като копие. Претендентът за херцог пусна оръжието си и сграбчи острието, което връхлиташе към гърдите му. Настойчивост изкрещя и видях на лицето му гняв и ужас. Той падна от коня, вкопчен в меча, и се стовари върху рухващия Елик.
Семената от карис ме проваляха. Сърцето ми подскачаше като риба на кука. Зяпнах за въздух и едва се измъкнах от снега. Чух викове, но едва можех да проумея какво става. Знаех само едно решение. Пуснах ножа и заопипвах за кесията на кръста си. За усуканото късче хартия с няколкото зърна вътре, на дъното на фунийката. Изсипах ги в устата си и ги сдъвках. Потръпнах и помислих, че ще повърна. Светът побеля и се завъртя. Всичко беше само шум и студ, а след това всичко изведнъж стана много ярко и светло, и чисто.
Сграбчих Настойчивост за ръката и го дръпнах от издъхващия Елик. Наведох се, заопипвах в снега за ножа си и го прибрах в канията. Видях как Лант замахна със смешния си меч и как отсече ръката на един халкидец, с меча и всичко. По-стъписващото беше, че Ридъл беше на земята. Халкидецът го беше смъкнал от коня му и се беше опитал да му го вземе. Лант го беше спасил.
Наведох се и издърпах меча от гърдите на Елик. Той изхриптя. Не беше съвсем мъртъв. Довърших го. Настойчивост се беше вторачил в мен. Беше зяпнал, гърдите му се повдигаха тежко и се уплаших, че ще заплаче.
— Вдигни меча — изревах му. — При мен! При мен, момче! — Като по чудо, той се подчини. Вдигна меча, който бе висял над камината, и се отдръпна от трупа на Елик. — След мен — заповядах му и той закрачи зад мен, щом тръгнах към Ридъл и Лант. Те вече бяха довършили халкидеца. Настойчивост изсвири с уста и конят му дотича при него. Прис го следваше нервно. — Пази конете — заповядах му. А на Лант казах: — Помогни му. Не искам никой от онези кучи синове да избяга.
Чух дивашки викове, обърнах се и видях моите Петли — връхлитаха зад гвардията на Рингхил. Следваха ги Фоксглоув и останалите от гвардията ми.
— Пленявай! Не убивай! — изревах. Но един от халкидците вече бе паднал, заклещен между двама от войниците на Рингхил и посечен от двете страни. Преди да успея да си поема дъх и да извикам отново, видях, че паднаха още двама. Последният успя да докопа юздите на един кон и почти успя да го яхне. Но падна и го стъпкаха.
— Спри! — извиках. И да ме чу някой, не ми обърнаха внимание. Една от Петлите беше скочила от коня си. Преди да стигна до нея беше пронизала с меча си двама от падналите мъже. Третият нямаше нужда от смъртоносен удар. Беше мъртъв.
— Спрете! — викна Ридъл. — Принц Фицрицарин! Гвардейци! Приберете мечовете!
Никога не го бях чувал да крещи така. Беше яхнал коня си и го пришпорваше между мен и полуделите от боя мъже, които безразсъдно бях атакувал.