— Имам нож — излъга. — Ако се опиташ да ме докоснеш, ще те убия.
— Не съм такъв — увери я той. — Не насилвам жени.
Тя се изсмя, късо и грозно.
— Казваш, че не си халкидец ли? Или че не си мъж? — Думите ѝ бяха заядливи. О, не исках да го ядоса. Не можехме ли да се престорим, че му вярваме, докато не се наядем?
— И двете съм — призна той. Смехът му беше още по-грозен, горчив и старчески. — Въпреки че баща ми би могъл да се съгласи с теб. Казва, че съм стоял твърде дълго с майка ми и че трябвало да ме измъкне от опеката ѝ когато бях на седем, като другите му синове. Но той винаги беше по войни, тъй че тя ме задържа при себе си докато станах на четиринайсет. И двамата не бяхме щастливи, когато той се върна у дома. — Помълча, клекна до шиша и го обърна. — Пет години само съм го засрамвал и разочаровал, така казваше. Прати ме с брат ми на този набег, за да ме направи мъж.
Поклати глава.
Гледаше към нас и Шън ми махна леко с ръка, подканваше ме да изляза от леговището ни. Направих го, много тихо, и се задържах отзад в сенките.
— Ще ида да събера още дърва за огъня — каза той и се отдалечи в тъмното. Шън затича и прескочи потока. Последвах я мигновено.
Тя клекна до огъня.
— Мисля, че още не е изпечено.
— Все ми е едно — отвърнах.
Шън свали шиша от огъня и го размаха, за да охлади малко птицата. Тя изхвърча от шиша и тупна в снега. Скочих, вдигнах я и я разкъсах на две. Някои части бяха много горещи, някои бяха студени от снега, а някои бяха сурови. Ядяхме прави и само пухтяхме, когато се опарехме. Чувах преглъщането на Шън и пукането на хрущяла между зъбите ѝ, докато огризваше костите. Не беше голяма птица и много бързо свърши, но усетих, че съм се задъхала от удоволствие.
— Конят — каза Шън.
Не исках да оставяме огъня, но знаех, че е права. Не изпитвах и троха срам от това, че изядохме храната му и ще откраднем и коня му. Последвах я.
Бяха два коня. Кафяв и бял, вързани. Седлата бяха в снега до тях. Погледнах Шън. Никога не бях оседлавала кон. Нито бях махала букаи.
— Внимавай — прошепнах, щом тя клекна до предните крака на левия кон. Видях как опипва за каишките.
— Не мога да разбера как се махат.
— Свали си ръкавиците. — Борех се с едното от седлата. Едва можех да го повдигна. Как щях да го кача на гърба на коня?
— Връзват ли се?
— Не. Закопчават се — каза Керф точно зад нас. — Нека първо оставя дървата до огъня и ще ги сваля. Ако наистина искате да яздите в тъмното.
Замръзнахме. Чувствах се само малко засрамена. Шън се изправи.
— Няма да ти бъда длъжница. Ти си в съюз с онези, които ни отвлякоха. Тъй че нищо не ти дължим за това, че поправяш злината, която ни нанесохте.
— Знам. — Отиде до огъня и пусна дървата. Клекна и сложи няколко съчки. Все едно не забеляза, че сме изяли птицата. — Тук съм по една причина. Да ви върна при хората ви.
— И никакви услуги не очакваш от мен за „добрината“ си? — попита Шън саркастично.
— Никакви. — Погледна я искрено. — Няма да отрека, че си много красива. Мисля, че вече трябва да знаеш това от начина, по който те гледам. Но разбирам, че не ми дължиш нищо. Няма да се опитвам да се възползвам от теб.
Все едно ни беше отнел всичките ни оръжия. Бавно се върнахме при огъня. Протегнах мръсните си ръце над пламъците и усетих топлината. Керф беше добре екипиран. Разгъна едно платнище, за да можем двете с Шън да спим на него до огъня. Трябваше да се поприсвием, но така беше по-топло. Имаше и друго платнище и си го постла от другата страна на огъня.
— Все още не му вярвам — прошепнах на Шън, докато се унасях в сън. Тя не отвърна.
Знаеше как да хване храна. На другата сутрин, когато се събудихме, печеше на огъня заек. Лежах неподвижно, свита под тежестта на много голямото ми палто, и го гледах, докато правеше разни неща с лъка си и със стрелата, с която беше убил заека. Зачудих се дали той беше стрелял по Настойчивост и по мен, когато побягнахме. Дали е човекът, който бе прострелял приятеля ми. Все още ми беше трудно да си спомня части от онзи ден. Всички моменти, когато човекът-мъгла се бе съсредоточил върху мен, бяха изчезнали. Но знаех, че не са се върнали да търсят простреляното момче. Бях го зърнала, докато минавахме покрай него. Надявах се да се е върнал във Върбов лес и да не е бил много тежко ранен. Внезапно си спомних Ревъл, мъртъв в коридора, и захлипах. Това събуди Шън.
— Какво има? — попита тя, надигна се бързо и се вторачи към Керф.
— Те убиха Ревъл, иконома — проплаках задавено.
Очите ѝ пробягаха към мен и след това отново към Керф.
— Така ли? — попита твърдо, но не беше всъщност въпрос. Двете бяхме говорили много малко за онова, което бяхме преживели и видели през онзи ден. Бяхме твърде упоени с кафявата супа и твърде съсредоточени върху оцеляването си от един момент до друг. Нямали бяхме усамотеност, за да сравним какво сме видели. А и не искахме да оголим раните си пред нашите похитители. — Спри да плачеш — каза тя и от този остър укор разбрах, че все още смята Керф за наш враг. — Не показвай никаква слабост пред него.