Дръпнах Шън за палтото и се доближих по-плътно, за да заговоря на ухото ѝ:
— Онази нощ всички пищяха и се биеха, и бягаха кой накъде види. Защо той има два коня и всичко, което му трябва?
— Не всичко — промърмори Шън в отговор. — Нито резервна храна, нито съдове за готвене. Мисля, че просто е имал късмет да хване конете.
— Може би — съгласих се с неохота.
Заваля сняг, едри снежинки, които лепнеха по палтата ни и пърхаха в лицето ми. Зарових лице в гърба на Шън. Стана по-топло, а равномерният ритъм на газещия през снега кон се опитваше да ме приспи. А после усетих промяна в ритъма и вдигнах глава. Вече се спускахме между стволовете на големи смърчове. Тук-там между тях се издигаха камъни. Приличаха на обработен камък, сякаш стени и дори здания се бяха издигали някога тук. Пътеката ни лъкатушеше между нападали камъни и огънатите под снега клони. Преспите тук бяха по-плитки, но понякога забърсвахме надвиснал клон и снегът се свличаше отгоре ни.
— Не е много далече вече — подвикна Керф и се зарадвах. Бях много уморена и сънена. А и вече притъмняваше.
После Шън се вцепени в седлото.
— Не много далече до какво?
Той ни погледна през рамо.
— До хората ви.
Зърнах светлина от огън през дърветата, а след това Шън обърна рязко коня. Вкопчих се в палтото ѝ и едва не паднах, когато тя срита коня и извика:
— Дий, дий, дий!
Но беше много късно. Белите им палта ги правеха почти невидими в снега и в сумрачната светлина, но бяха там. Двама изведнъж преградиха пъртината зад нас и когато Шън се опита да свърне настрани, Репин скочи и докопа юздата на коня. Той изцвили, вдигна се на задните си крака и аз изпуснах палтото на Шън, а друг Бял ме сграбчи и ме смъкна на земята.
— Държа го! Хванах шайсим! — извика Алария.
— Не го наранявай! — заповяда идващата към нас Дуалия. Шън крещеше и риташе лурика, който държеше юздите на кафявия кон, а Керф ѝ викаше:
— Успокой се! Вече сте в безопасност! Върнах ви при вашите хора!
— Кучи син! — извика му тя. — Подла отрепка такава! Мразя те! Мразя ви всички! — Опита се отново да смуши коня, но Керф беше слязъл от своя, дърпаше я долу и казваше:
— Какво има? Върнахте се при хората си, вече сте в безопасност!
Спряла бях да се боря, но Шън продължаваше, викаше и риташе. Винделиар беше там, усмихваше ми се топло и обичливо, и тогава разбрах, че Керф е използван срещу нас, за да изпълни волята на Дуалия. Алария ме държеше здраво и ме дърпаше към малкия лагерен огън. Ужасявах се, че ще видя там още войници, но имаше само един кон, одеяло, изпънато на едно дърво като навес, и малък огън. Лицето на Дуалия беше отекло. Тя се втурна към мен и сграбчи другата ми ръка.
— Бързо! — изсъска на другите. — Още ни търсят. Двама минаха под хълма преди малко. Трябва да отведем шайсим оттук колкото може по-бързо. — Разтърси ме грубо за ръкава. — И не помисляй да ми се правиш повече на момче! Момиче. Не това, за което ни пратиха. Но си единствената монета, която имаме, за да си купим благоволението в Клерес. Бързо! Подчинете я! Не ѝ давайте да изпищи! Ще ги доведе към нас, ако вече не го е направила!
Бяха смъкнали Шън от коня ѝ и Керф я държеше здраво за китката.
— Какво ти става? Вече си в безопасност! — продължаваше да ѝ говори. Тя му изръмжа и се задърпа отчаяно, за да се отскубне.
— Дръжте я! — заповяда Дуалия на двама от луриките и ме бутна към тях. Алария ме сграбчи за китката, а Репин хвана другата ми ръка. Задържаха ме между тях, стискаха ръцете ми толкова здраво, че почти ме надигнаха от земята. От кесията на бедрото си Дуалия беше извадила свитък и една странна ръкавица. Не можах да разбера от какво е направена. Дланта ѝ беше бяла и тънка, почти прозрачна, но на върховете на три от пръстите беше пришито сбръчкано сребърно копче.
— Дори не знам дали това действа — каза Дуалия разтреперано. Разгъна свитъка и го вдигна пред малкия огън — бяха го заслонили със стени от сняг, за да не се вижда отдалече. Тя огледа написаното на свитъка, после се изправи и заповяда:
— Доведете я, доведете и двете до камъка. Аз ще мина първа, после Винделиар. Алария, хвани ръката на Винделиар и дръж шайсим здраво. Репин, ти хващаш другата ръка на шайсим и също на Керф. Керф, доведи жената. Сула, ти си последна. Ще трябва да оставим конете.
Главата ми се въртеше. Отново пленена, влачеха ме към още по-голяма опасност. Не можех да си представя добър край за нас. Представа нямах защо Дуалия иска да се държим за ръцете. Репин стискаше китката ми сякаш искаше да я счупи. Може би точно това искаше. Керф не беше толкова зъл, но беше смъкнал ръкавиците си, за да стисне по-здраво другата ми китка. Нямаше измъкване. Опитах. Той се усмихна мило, докато се дърпах. Как не бях видяла колко замаян беше?