— Не биваше да е тук — каза ми тихо Ридъл.
— За това сме съгласни.
— Имам предвид, че е ранен. И сърцето го боли. Не че е некадърен.
Замълчах.
— Прекалено суров си с него, Фиц. Не може да промени това, което е или което не е. Аз поне се радвам за това, което не е. И много се зарадвах на меча му преди малко. Копривка за малко да стане вдовица, преди да е станала майка.
— Не че не го харесвам — отвърнах и се зачудих дали е вярно. — Просто не е този тип мъж, който бих искал да ми пази гърба точно сега.
— Нито аз, предполагам.
Зяпнах го. Той се обърна и излезе. Излязох след него. В рехавата зимна слънчева светлина той разкърши рамене, след което ме погледна.
— Упои ни и ни остави. Като захвърлен багаж. Другите двама разбирам. Нас все още е момче, а Лант е ранен. Но защо мен?
— Не можех да ги накарам да го изпият, без да пиеш и ти.
— Не, Фиц. Мога да измисля поне десет начина да заобиколиш това. От бутване на ръката ми, когато посегна да пия, до това да ми кажеш какво правиш.
Трудно ми беше да призная истината.
— Не исках никой от вас да стане свидетел на това, което можеше да се наложи да направя. Не исках никой от вас да ме види като… каквото всъщност съм. Каквото трябваше да съм днес.
Погледнах натам, където беше тялото на Хоген допреди малко. Фоксглоув беше там, разпореждаше се на гвардейците от Рингхил да го извлекат при другите тела, струпани за изгаряне. Зачудих се дали някой ще забележи как съм го изтезавал.
— Мисля, че знам кой си.
Погледнах го в очите и му отвърнах искрено.
— Вероятно. Все пак не съм горд от това, че трябваше да го видиш. Още по-малко да видиш, че го правя. — Извърнах очи. — Бих предпочел съпругът на дъщеря ми, бащата на моя внук, да не е част от такива неща.
Той мълчеше.
Опитах се да обясня.
— Станеш ли баща, трябва да се опиташ да бъдеш по-добър мъж, отколкото наистина си.
Той ме зяпна. После се засмя.
— Аз ли това?
— Не. Не ти. Имах предвид себе си. Че опитах.
Той ме потупа по рамото.
— Карисът те е хванал, Фиц. Но знам какво имаш предвид.
— Как разбра?
— Дъхът ти вони на карис.
— Имах нужда от него.
— Тъй. Сега го сподели с мен. И да почваме търсенето. Ако ти беше Пчеличка и Шайн и можеше да избягаш, накъде би тръгнал?
— Вероятно щях да се върна до онова градче, ако приемем, че са минали през него. — Подадох му сгънатата хартийка с няколкото останали зърна карис. Той ги изтърси в шепата си и ги лапна. Задъвка.
— Аз също — съгласи се. — Хайде да пратим Лант, момчето и дорестата до цитаделата Рингхил. Лант да предаде на ползващия Умението там да съобщи на Копривка и Предан, а ние да започваме търсенето.
С Ридъл влязохме през портите на цитадела Рингхил късно вечерта. Претърсванията ни не бяха разкрили нищо, войниците на Фоксглоув също не бяха открили нищо. С Ридъл бяхме проследили четири дири. Намерихме един скитащ кон, навярно просто избягал, и един труп на халкидец, и на два пъти дирите ни изведоха на добре отъпкани пътища. Разпитахме в градчето и посетихме няколко пръснати из нивите къщи. Никой не беше видял нищо. Когато се върнахме до лагера за последен оглед, районът беше толкова отъпкан, че нямаше повече дири, които да си струва да се проследят.
Тлеещите останки от кладата издаваха мазна миризма. Нощта се спускаше, а силите ми бяха изчерпани.
Както предполагаше името, укреплението Рингхил обкръжаваше като пръстен един от хълмовете с изглед към морския бряг. Оттук човек можеше да наблюдава корабите, подхождащи към Фордж, Соларски пропад и по-малките рибарски селища, които обрамчваха тази част от крайбрежието. Не беше внушителна цитадела, но като повечето поселения в Бък растеше. Дадохме конете на конярчетата. Бях яздил коня на Настойчивост. Той беше яздил Прис и бе довел тук Бързонога. Мислех да я нагледам, но както знаех, че ще стане, семената карис ме бяха опустошили. Бях неописуемо изморен и мрачното настроение от елфовата кора ме беше завладяло.
Постарах се да съм учтив, когато командирът на цитаделата Спърман ни покани да седнем с него на късна вечеря. Настаниха ни в най-добрата квартира и ни предложиха да се възползваме от потилните. Не ми се ходеше, но се принудих да мина през ритуала. Споделихме потилните с десетина гвардейци, още опиянени от кръвта и битката. Усилията ми да остана незабелязан бяха безполезни и трябваше да приема поздравленията им.
В трапезарията ни чакаше не само Спърман, но и няколко от офицерите му, а също така Фоксглоув и Лант. Очаквал бях малко и скромна храна, но Спърман бе поръчал най-доброто, което можеше да предложи цитаделата. За миг се почувствах объркан. После си спомних, че съм принц. От кариса беше. Главата ми все едно беше натъпкана с вълна. Време беше да се стегна и да съм много внимателен.