Не знам как преживях тази вечеря. Реших, че е по-добре да изглеждам необщителен, отколкото като човек, който прави несвързани коментари. Когато яденето приключи, се надявах да се оттегля да поспя, но избиването на халкидци в Бък беше дейност, която явно налагаше задълбочено обсъждане. Спърман и офицерите му се удивляваха и удивляваха на дързостта на халкидците и се чудеха кои са били странните им съюзници и какво са се надявали да постигнат. Ридъл, Лант и Фоксглоув изразяваха озадаченост, а аз поддържах благородното си мълчание. Когато разговорът се изчерпа, боравещата с Умение на цитаделата намери подходящ момент да ни отвлече настрани с Ридъл.
— Лично съобщение преди да се оттеглите, господа, ако не сте твърде уморени?
Бях толкова уморен, че ушите ми бръмчаха, но след като пожелахме лека нощ и напуснахме събирането, тя ни настигна и далече от ушите на останалите, все още смутена, ни каза:
— Трябва да ви уведомя, възможно най-недвусмислено, че трябва да се върнете в замък Бъкип колкото е възможно по-скоро.
С Ридъл се спогледахме.
— Съобщението от Майсторката на Умението Копривка ли е, или от крал Предан?
— Да. Тя предаде волята на краля за това.
Благодарих ѝ и с Ридъл тръгнахме бавно към стаите си. Щом завихме по коридора го попитах:
— Колко ядосана е Копривка според теб?
— Много — отвърна той късо. И в този сбит отговор долових, че иска да запази този аспект на провала ни за себе си. Помълчах малко. Копривка беше бременна и трябваше да разполага с време на мир и щастие, докато чакаше детето си. Бях набил клин между нея и Ридъл. Опитах се да си кажа, че е извън моята власт, че отвличането на сестра ѝ е унищожило мира и щастието за всички ни. Но не можах да се убедя напълно.
Тръгнах по-бавно.
— Преди да се върнем в Бък искам да видя кораба, с който са дошли.
Той поклати глава.
— Не е вече в Соларски пропад. Конфискуван е преди няколко дни. Спърман ми каза, че са го махнали като част от засадата. Екипажът твърдял, че не знаят нищо. Било им платено много добре просто да чакат пътниците им да се върнат. Дошли са от Пиратските острови и са били наети нови, и за кораба, и един за друг. Повечето като че ли се радвали, че се махат.
— И никаква карта на борда с отбелязан на нея Клерес? — Беше уж шега, но Ридъл го взе на сериозно.
— Нищо. Буквално нищо. Никакви дрехи, никакви дрънкулки. Само екипажът. Нищо, което да покаже, че там изобщо е имало пътници.
Отчаяние зейна като сух кладенец пред мен. Не можех да се отдам на отчаяние. Не можех да ругая или да заплача. Такива неща пречат на човек да мисли, а трябваше да мисля ясно. Стигнах до вратата на стаята си и я отворих. Ридъл влезе след мен.
— Тъй. Утре се връщаме в замък Бъкип.
— Така го бях планирал — отвърнах.
— Заповядано ни е да се върнем, Фиц. Малко по-различно е.
— Хм.
Отне ми малко време, докато преценя всички последици от това. Принц Фицрицарин, така наскоро признат и провъзгласен, го призоваваха да се върне в Бъкип като непокорен паж. Това нямаше да е приятно за никого. Внезапно схванах колко много от личната ми свобода е изчезнала, когато Сенч бе хванал ръката ми и ме беше представил на двора. Онова, което бе изглеждало като семеен проблем, заобикалянето на молбата на Предан да не тръгвам сам на своя глава, сега надвисна като пряко неподчинение на принц на заповедта на неговия крал. Предан ми беше напомнил, че е мой крал, и аз му го бях признал. А след това бях направил каквото смятах за най-добре, все едно бях просто Том Беджърлок. Не. Дори Том Беджърлок нямаше да се опълчи на своя крал по този начин. Прехапах устна.
Ридъл седна на ръба на леглото ми.
— Виждам, че разбираш.
Отидох до прозореца и се загледах към светлините на Соларски пропад.
— Съжалявам, че те въвлякох в това.
— О, Фиц, аз сам се въвлякох. Можех просто да докладвам, че подозирам, че си тръгнал сам, и гвардията на Бъкип щеше да те върне.
Обърнах се и го изгледах.
— Наистина ли?
Той сви рамене.
— Не знам. Можеше просто да ми кажат да те довлека кротко обратно. Задача, която нямаше да хареса на никой от двама ни. — Въздъхна. — Не, сам се въвлякох в това.
— Съжалявам. — Вярност към мен или към Копривка, и той бе избрал мен. Това не вещаеше нищо добро и за двама ни.
А аз? Аз бях избрал моя дълг като баща пред дълга на принц към крал. Както знаех, че ще направя отново. Защото така трябва.
Пчеличке, къде си? Сърцето ми изплака за нея и ме обзе срам. Защо не можех да намеря детето си и да го спася? Бяхме стигнали толкова близо. Бях видял къде е спала само преди два дни.