С Ридъл подкарахме в тръс. Лант ни последва и знаех, че Настойчивост няма да остане по-назад. Искаше ми се да не бяха. Гледах ездача. Отначало той не издаде с нищо, че ни е забелязал. Бялото кожено палто ме убеди, че това е един от Слугите, избягал от касапницата. Щом се приближихме, като че ли се събуди от дрямката си. Погледна ни, изпищя и зарита коня си в паника, но ние вече бяхме до него, от двете му страни. Ридъл се наведе, сграбчи юздите и спря рязко коня. Ездачът продължаваше да пищи и да го рита. Познавах този писък.
— Шайн! Шайн, спри! В безопасност си! Шайн, аз съм, Фиц… Беджърлок! И Ридъл. Дойдохме да ви намерим и да ви върнем у дома. В безопасност си! Шайн. Къде е Пчеличка? С теб ли беше?
Оседланият бял кон се беше дръпнал встрани. Явно само беше следвал кафявия, след като не му беше хрумнало нищо друго. Ридъл слезе от коня си и посегна към Шайн. Тя изрита към него, изпищя отново, а после се смъкна от коня в ръцете му. Слязох и аз, хванах юздите на коня ѝ и останах глупаво настрана, докато Ридъл я тупаше по гърба и ѝ казваше, че всичко вече е наред, че е в безопасност, вече е в безопасност.
Воят ѝ бавно заглъхна до глухи хлипания, а след това — в задъхан и разтреперан плач.
— Пчеличка? Шайн, къде е Пчеличка? Шайн, погледни ме! Знаеш ли къде е Пчеличка?
На кротките въпроси на Ридъл тя само клатеше трескаво глава и хлипаше още по-силно. Ужасяваща увереност набъбваше в мен. Белият кон се доближи. Не му обърнах внимание, докато не застана толкова близо, че с една спокойна стъпка успях да хвана провисналите му юзди. Два коня. Две седла. Един ездач. Без Пчеличка. Седлото на кафявия кон определено беше халкидска направа. Това на белия не приличаше на нищо, което бях виждал. Високо отпред и ниско отзад. Изглеждаше ми неудобно.
„Пчеличке, къде си? Ти ли яздеше този кон?“
— Том Беджърлок.
Обърнах се изненадан. Гласът ѝ беше глух. Косата ѝ беше сплъстена и провиснала на кичури около лицето ѝ. Беше отслабнала и с костеливото си лице приличаше повече на Сенч. Устните ѝ бяха напукани, а страните ѝ зачервени. Все още дишаше тежко, но се беше отдръпнала от Ридъл. Бялото кожено палто, което носеше, беше огромно, провиснало на гънки около нея. Стискаше ръцете си и стоеше присвита, сякаш можеше да се разпадне на късчета. Стоеше срещу мен и ме гледаше право в очите. Нямаше нищо общо с жената, която бе настоявала, че целият живот трябва да спре, докато не ѝ купим зелени чорапи.
— Пчеличка — каза тя. — Те взеха Пчеличка.
— Знам. — Постарах се да го кажа спокойно. — Взели са и теб. Но ти вече си в безопасност. — Поех си дъх. — Пчеличка. Знаеш ли къде е?
— Те я взеха — повтори тя. — Взеха я в един камък с тях.
28.
Отзвуци
Опустошенията на този дракон са точно толкова бедствени, колкото ако сме изправени пред нашествие на армия. Тя била „малка“, казват ми, според драконовите мерки, но въпреки това гладът ѝ изглежда неутолим. Пастирите не смеят да изкарат стадата си по по-високите летни пасища, защото дори с мъже и кучета, които да ги пазят, драконът се спуска и взима каквото му хареса. Добитък и овце умират колкото от ноктите ѝ, толкова и в главоломния си бяг. Най-породистите стада добитък и коне бяха за известно време в безопасност, пазени в обори и конюшни, но дори това вече не е така. Има вече три донесения, че драконът с ноктестите си крака и пердашещата си опашка разрушава постройки, за да се добере до добитъка вътре.
Дали домове и хора ще са следващите? Положението е нетърпимо. Като крал, вие трябва да предложите някакво решение, все едно дали ще е договаряне или военен отговор. Има слухове, че котериите на Умението са способни да общуват с дракони. Моите пастири и земеделци, които са били достатъчно смели да стоят на място и или да предложат на този дракон избрано животно, или да я заплашат, са пренебрегвани. Най-малкото, не можете ли да изпратите една котерия да се опита да вразуми това същество?
Стоях все едно бях станал парче лед.
— Какво имаш предвид? — успях да изрека най-после, но знаех какво има предвид. Колкото и невъзможно да изглеждаше, имаше само едно обяснение.
— Като вас — каза тя. — Влязоха в един камък, като вас. И взеха Пчеличка. Усетих как светът спря. Ушите ми кънтяха.
— Какъв камък? Къде? — Не можех да намеря достатъчно въздух в дробовете си и въпросите излязоха на шепот.
Шайн примига. Заговори тихо и объркано:
— Те ни изхитриха. Халкидецът, който изглеждаше добър. Той ни намери и ни върна при Дуалия. И при Винделиар, и още няколко други. Криеха се, защото наблизо имаше халкидци. Щом ни видя, тя ни накара всички да се хванем за ръце. — Изведнъж се намръщи. — Все едно беше игра. Детска игра. Сула държеше ръката ми много силно, забила беше ноктите си. Кучка мръсна…