Гласът ѝ заглъхна. Затаих дъх. „Остави я да говори. Не задавай въпроси.“ Виждах колко е крехка, едва можеше да се съсредоточи. Тя се пресегна към Ридъл с трепереща ръка и продължи задъхано:
— Дуалия извади един свитък. И ръкавица, много тънка ръкавица със сребро на връхчетата на пръстите. Но не беше хубава. Сложи си я. И пипна камъка, и…
— Шън! Мила Еда, слава на теб! Ти си! Шън!
Фоксглоув беше спряла гвардията ми на почтително разстояние, а Петлите се бяха струпали зад тях. Лант и Настойчивост бяха подкарали напред, за да видят защо са спрели, и сега Лант се метна от коня си и се втурна към нас.
— Лант! — извика Шайн и след това закрещя: — Лант! Лант! — Хвърли се в прегръдката му и не исках да видя ужасната борба на чувства, която се разигра на лицето му. Надявах се никой друг да не може да разбере какво означават те. Държеше я, но не както тя се беше вкопчила в него. Държеше я като нещо изгубено за него, докато тя се беше сгушила в ръцете му все едно най-сетне се е върнала у дома.
— Мислех, че си мъртъв! Видях, че те убиха. А после ме отвлякоха! — Замаяното ѝ спокойствие си бе отишло. Бе спасена в прегръдката му и истерията ѝ се усилваше.
— Шайн. Какъв камък? Къде? — настоя Ридъл. Сграбчи я за раменете и я обърна към себе си. Тя се опита да се задържи за ризата на Лант, но Ридъл го изгледа предупредително и той я пусна и отстъпи назад. Беше ли облекчен от това, че я бяха измъкнали от прегръдката му? Тя изглеждаше объркана и на ръба на паниката, но Ридъл я хвана за брадичката и извърна лицето ѝ към своето. — Шайн. Погледни ме. Може да успеем да върнем Пчеличка веднага. В кой камък влязоха? Преди колко време?
Тя се взря в него и примигна, сякаш се мъчеше да подреди паметта си. Познавах това чувство. Плачеше без сълзи, носът ѝ течеше, страните и носът ѝ бяха пламнали. Най-сетне проговори.
— Предната нощ. Дуалия ги поведе. Всички се държахме за ръце. Аз бях накрая, с Керф. И Сула. В последния миг Пчеличка се наведе и захапа ръката му. Издърпа го в камъка. Той пищеше, когато влезе. — Гласът ѝ се извиси на последните думи, сякаш това ѝ носеше удовлетворение. Обърна се отново към Лант, сякаш озадачена от това колко лесно я е пуснал.
Ридъл отново я обърна с лице към себе си.
Помъчих се да задържа гласа си спокоен.
— Шайн. Трябва да ни заведеш до онзи камък. Веднага. Трябва да отида за Пчеличка.
Тя бавно отмести поглед от лицето на Ридъл към моето. Очите ѝ станаха безмилостно твърди, а гласът — детински:
— Ти ни остави през един камък. И тогава те дойдоха. Не трябваше да ни оставяш.
— Знам. И много съжалявам. Но ти вече си в безопасност. И трябва да намерим Пчеличка, за да бъде и тя в безопасност. — Говорех много простичко, все едно беше дете. Помнех онази накъсана разсъдливост, която идва след изтезание или след крайно тежко усилие. Да ѝ викам нямаше да помогне с нищо.
Тя се наведе към мен и прошепна:
— Не. Трябва да се махнем оттук, далече. Те може да се върнат от камъка. А и все още имаше войници, блуждаеха из гората. Оставих огъня да гори, за да ги подмами, и взех коня, и се махнах колкото се може по-тихо. Жалко, че белият кон тръгна след мен. Толкова лесно се вижда нощем. Щях да го убия, за да престане да върви след мен, ако имах нож. Но нямах нищо. Нищичко. И стана много тъмно, за да мога да намеря път. Тъй че намерих една гъста дъбрава и се скрих там до разсъмване. — Пое си дъх. — Яздих през гората, докато не намерих път. Препускахме в галоп и препускахме, докато глупавият кон не отказа да тича. И тогава ви намерих.
— Трябва да ни заведеш до камъка. Виждаш ли всичките тези гвардейци? Те ще те защитят.
Тя вдигна очи и погледна към чакащите бойци. После присви устни.
— Не мисля, че бих могла да намеря мястото. Дори и да го исках. Моля ви. Трябва да се махнем, много далече от тук.
— Ще се махнем — увери я Ридъл. — Но първо трябва да се върнем за Пчеличка.
Тя го зяпна и задиша все по-дълбоко, докато не се уплаших, че ще закрещи отново.
— Вие не разбирате. Не мога да се върна там! — Очите ѝ станаха много кръгли и много черни. — След като Пчеличка издърпа Керф вътре. Ние, ние бяхме… Имаше още халкидци наблизо. Дуалия каза така. Но те влязоха в камъка и ни оставиха, Сула и мен. И Сула, Сула започна да пищи и да ме удря, и се опита да тръгне след тях в камъка. Трябваше да я накарам да млъкне. И… тя беше част от тях, ония, дето съсипаха дома ни и ни отвлякоха. Тъй че аз… аз я убих. Мисля.
— Трябвало е да я убиеш — казах ѝ. — Не можех да я оставя да мисли за това. — Трябвало е да я убиеш и баща ти ще е много горд с теб, че си го направила. Това е правилното решение. Кой камък? — Сърцето ми бушуваше. Копривка и Предан ми бяха казали, че няма никакви записи за портали на Умението в този район. Бяха ли ме излъгали? Изпитах гняв, последван от страха, че камъкът е неизвестен.