Тази част от кралския главен път прекосяваше горист район с няколко стопанства и малки имения. Късият зимен ден скоро щеше да свърши. Зачудих се колко ли дълго Шайн е яздила в галоп и колко уморен е бил конят още преди това. Исках да бързаме. Не можех да си позволя да изгубим дирята.
Разделих Петлите на двойки и ги пратих напред в галоп с указания, че на всеки кръстопът двама трябва да се откъсват от ядрото и да навлизат във всяко отклонение. Ако някоя двойка види нещо, което да указва, че два коня са излезли от гората на пътя, единият трябва да остане близо до отклонението, а другият незабавно да препусне обратно към мен. Препуснаха в главоломен галоп, може би се надяваха да изкупят греховете си.
Известно време с Лант и Ридъл яздехме мълчаливо, на по-отмерен ход, и оглеждахме грижливо пътя от двете страни. Настойчивост, който все още водеше коня на Пчеличка, беше изостанал по-назад. Оглеждах заснежения терен от лявата страна на утъпкания път, а Ридъл наблюдаваше дясната. Мислех за Пчеличка. Предната нощ тя беше яздила с Шайн. Беше захапала някого и по някакъв начин това бе помогнало на Шайн да се освободи. Защо не бе могла да се освободи самата тя? Отново беше откъсната от мен, изчезнала, както личеше по всичко, през стълб на Умението. Тъга и отчаяние ме налегнаха отново, подсилени от задържалото се въздействие на елфовата кора. Гледахме не само за дирите на Шайн, но и за всичко, което можеше да покаже, че са минали шейни или конен отряд. За какъвто и да е знак за малката ми дъщеря. След малко Ридъл каза високо:
— Няма да съм човек, ако не попитам.
Знаех въпроса му.
— Вярно е, Сенч е техен баща.
— Знаех за Лант, но не и за момичето. Защо Сенч го е пазил в тайна?
— Ами, защото е Сенч. Не ми каза, че Лант е негов син, допреди няколко дни. Макар че би трябвало и сам да се сетя по приликата.
Ридъл кимна и каза:
— Мисля, че в Бъкип знаят повече хора, отколкото Сенч подозира. Беше съвсем очевидно от начина, по който се отнасяше с Лант от самото начало. Тъй че защо да пази Шайн в тайна?
Помълчах, а после Лант каза кисело:
— Искате ли да ида напред, за да можете да си клюкарствате за моето потекло и за сестра ми насаме?
Изгледах го.
— Лант. Ридъл е женен за моята дъщеря, Майсторката на Умението Копривка. Тя ти се пада роднина. Тъй че мисля, че това прави всички ни роднини.
Ридъл надви усмивката на лицето си.
— И всъщност обсъждам баща ти, а не теб. Сенч! Направо ужасно! Какъв скандал! — Усмивката му се разшири, въпреки усилията му.
— Да, Сенч — потвърдих и мрачен смях изригна от мен, надвивайки мрачните настроения. Двамата се разсмяхме и поклатихме глави.
След малко Лант попита:
— Защо все пак е запазил Шайн в тайна дори от мен? Успя да ме вземе в Бъкип и ми каза, че ми е баща. Защо не и на Шайн?
Заговорих с неохота. По-добре беше, че задава тези въпроси сега, отколкото пред свидетели.
— Държал я е в неведение и скрита от всички заради опасности както за нея, така и за него. Семейството ѝ не било доволно да е натоварено с незаконното му дете и въпреки това нямали нищо против да изтръгват средства за гледането и възпитанието ѝ. Средства, които явно не са използвали в нейна полза. Позволявали му само краткотраен и нередовен достъп до нея. Дядо ѝ и баба ѝ се грижели за нея отначало и били ако не добри, поне не жестоки. Когато умрели и я пратили при майка ѝ и нейния съпруг…
— Знам част от това — прекъсна ме Лант припряно.
Ридъл вдигна вежда към мен.
— Почти толкова лошо, колкото можеш да си представиш — казах му и видях как потръпна.
— Какво предполагаш, че ще направи Сенч с нея сега? — попита той.
— Не знам. Не знам дори дали ще е склонен да я признае. Но мисля, че тя ще е в най-голяма безопасност в Бъкип, дадена под опеката на Кетрикен може би. Винаги е копняла да бъде в двора и по-скоро допускам, че майчината ѝ линия ще е малко по-внимателна да не влиза тепърва в пререкания с лорд Сенч по въпроса.
Фицбдителен си пое дъх, за да зададе въпрос, и знаех, че няма да искам да отговоря. Зарадвах се, като чух препускащия в галоп кон и видях един от своите Петли, запътил се назад към нас.
— Сигурно са намерили нещо!
Докоснах с пети Бързонога и тя пое неохотно в тръс. Конят на Ридъл профуча покрай нея и Не!, усетих от нея. Аз съм Бързонога. Аз винаги водя.
Покажи им! — предложих и тя се понесе в галоп. Не позволи умът ѝ да докосне моя отново и не се опитах да настоявам. Не исках да установявам отново каквато и да било връзка, но се радвах, че злоупотребата ми с нея не е прекършила духа ѝ.
Сойер, един от моите Петли, започна да вика още преди да сме стигнали до него: