— Намерихме дирята ѝ! Казах на Рийпър да стои настрана от нея, но не знам колко дълго може да изтрае.
— Добра работа — казах му.
Той обърна коня си и поведе, въпреки недоволството на Бързонога, че трябва да тича след него. Хубаво беше, че се движим. Стигнахме един участък, където пътят навлизаше в по-гъста гора. Там ни очакваше друг от Петлите, застанал в студа до изнервения си кон.
— Може ли вече да я проследим? — попита той. Не отговорих веднага. Метнах се от гърба на Бързонога и Ридъл се озова до мен на мига. Нагазихме в снега покрай следите.
— Два коня, един зад друг — заяви Ридъл убедено.
— Така е — потвърдих. Качих се отново на седлото. — Бъдете нащрек! — предупредих другите. — Шайн каза, че някои от наемниците още обикалят в района. Ако видите някои, трябва да ги заловим живи. Трябва да ги разпитам.
Сойер кимна, партньорът му също. Мимоходом забелязах, че двамата стоят малко по-изправени. Спогледаха се доволно. Тези двамата щяха да имат повод за гордост от изпълнената задача.
Дирята не беше трудна за проследяване. Подкарах Бързонога колкото може по-бързо през дълбокия сняг, като наблюдавах гората за какъвто и да било признак за наемниците. На два пъти Ридъл и Лант се отклониха настрани, за да огледат други следи. И двата пъти бяха само от сърни. Зачудих се дали уплашената Шайн не си е въобразила халкидските преследвачи, като призрака в стаята си.
Гората стана по-гъста и съответно по-тъмна. Снегът беше по-плитък, но дирята все още се виждаше ясно. Проследихме я нагоре по един склон, обикаляхме между скални издатини и се снишавахме под надвесените дървета, израснали накриво между камъните. Под зелените гиганти нямаше много храсталаци.
— Фиц! — извика Лант и обърнах Бързонога, мислех, че е видял някаква опасност. Но той се наведе от коня си и забърса снега от някакъв камък. — Тук е имало град някога. Или нещо такова. Виж, този камък е одялан.
— Прав е — потвърди Ридъл, преди да съм успял да проговоря. — Виж и ето там. Дърветата са надвесени и е стеснено, но може да е било път някога.
— Логично би било — отвърнах и върнах Бързонога по дирята. Стари здания. В Планинското кралство често бяхме намирали изправени камъни край развалините от селища на Праотците.
— Надушвам изгаснал огън — заяви Ридъл и в същия момент Сойер каза:
— Ей там има още следи, сър. Като че ли вървят в същата посока като нас!
Пришпорих Бързонога. Тя се понесе нагоре на мощни скокове и изведнъж пред нас се разкри изоставен бивак. Припряно стъкмени заслони от клони и борови клонки обкръжаваха черно петно, където беше горял лагерен огън.
— Спри! — извиках на другите.
Слязохме и Настойчивост остана с конете, а ние закрачихме бавно напред. Потърсих с Осезанието си, но не усетих други наблизо. И да бяха дебнали халкидци Шайн предната нощ, вече ги нямаше. Наведох се и надникнах в един от временните заслони от борови клонки. Някой се беше свивал там на сухо. Нищо друго не можех да кажа.
— Фиц. — Гласът на Ридъл бе тих, но настойчив. — Виж!
Бяло палто. Светла кожа, светла коса. Мъртва. Просната на гръб в снега, единственият цвят бе само малкото кръв, потекла от устата ѝ. С Ридъл се надвесихме над нея, глава до глава. Пъхнах ръка под врата ѝ и повдигнах. Не беше прекършен.
— Здраво стискане е било, и дълго — каза той. — Впечатлен съм.
Кимнах. Дъщерята на Сенч. Стискаш за врата и натискаш с пръсти силно, за да смачкаш гръкляна. Без въздух противникът се задавя в собствената си кръв. Не е най-бързата смърт на света, нито най-кротката, но беше свършило работа.
Пуснах главата да падне в снега и се изправих. И ето го, точно пред мен.
Видял бях извисяващия се каменен блок, но не бях разпознал какво е. Голямото дърво, което бе израснало до него, почти го беше съборило. Камъкът се беше килнал пиянски и едната му страна докосваше снега, натрупан около него. Лишеи пълзяха по ръбовете. Приближих се към него бавно, все едно беше дивеч, който дебнех. Лант и Ридъл ме последваха, но двамата ми Петли останаха с Настойчивост, сякаш надушваха опасност.
Някой беше забърсал наскоро снега от най-горната част на камъка. Сто въпроса ме засипаха. Как бяха узнали Слугите, че този камък е тук? Владееха ли Умението, за да могат да го използват? Знаеха ли повече за тази магия от мен? Бяха ми казали, че няма стълбове на Умението в този район. Как Слугите бяха научили за него, а ние не? Все полезни въпроси, а отговорите им несъмнено щяха да са още по-полезни. Но да размишлявам сега над тях беше загуба на време.
— Знаеш ли къде води? Разпознаваш ли руната?
— Да. — Беше една от малкото, които познавах много добре. — Отива до тържище на един кръстопът, отвъд Планинското кралство. Когато тръгнахме да намерим крал Искрен, минахме по един път на Праотците и се натъкнахме на него. Не е далече от мястото, където намерихме спящите каменни дракони. — Наистина го помнех добре. Двамата с Шута за кратко бяхме завладени от магията му. Паметният камък там беше силен и той сякаш се беше превърнал в някой друг, стародавен Бял, минал някога там, поет или шут…