— Благодаря ви.
И наистина бях благодарен, но също така малко ги мразех, че могат да направят това, което аз не можех. След това им казах за стълба, както го бях видял последния път, камък, изправен в нещо, което можеше да е било пазарен площад в някое древно време. Града, съществувал някога там, отдавна го нямаше. Последния път, когато го бях видял, беше обкръжен от гора, без никакъв знак от човешко обитаване. Щеше да е студено. Те кимаха. Водачката им, Спрингфут, беше смръщила чело и слушаше напрегнато, а след това строи котерията си все едно бяха военен патрул. С левите ръце на рамото на ползвателя на Умение пред тях и с десните стиснали мечовете си, тръгнаха към камъка Умение. След това спряха и погледнаха Копривка.
Тя кимна. Гледах нещо, което никога не бях виждал: колона от ползватели на Умение, погълнати един след друг от черния камък. Външността на стълба изобщо не се промени. Котерията просто влезе в камъка и изчезна. Когато изчезна и последният, вдишах дълбоко; представях си хиляда възможности.
— Фиц.
Погледнах Копривка. Изражението ѝ беше странно. Тя преглътна и заговори отново:
— Не са намерили никого. Само площада, както го описа. Девствен сняг. Никакви следи, отвеждащи от стълба. Там няма никой.
— Не може да няма! Сигурно снегът е заличил следите.
Копривка затвори очи. Поклати бавно глава, после отново ме погледна.
— Спрингфут докладва, че там е спокойна ясна вечер. Снегът не е пресен. Има дири от зайци. Нападали листа, борови иглички. Не е валял нов сняг, няма вятър. Фиц. Според Спрингфут те изобщо не са излезли от стълба.
— Изобщо ли не са я усетили? — възкликнах. — В преминаването?
Тя поклати бавно глава и не каза нищо.
— Когато със Сенч се забавихме, Предан ни намери в стълба. Не могат ли да…?
Тя вдигна ръце и разпери пръсти.
— Опитват се, тате. Но не усещат нищо. Дори да стигнат до мен с Умението е като да надвикат прибой. Казват, че течението на Умението е силно и е трудно да се преодолее.
Ридъл я прегърна. Стоях сам. Много сам. Една обучена котерия едва да може да действа? Една необучена жена беше вкарала цяла върволица хора там; какъв шанс можеха изобщо да са имали?
— Значи… нея вече я няма?
— Ще продължат да се опитват.
Не можех да изрека на глас немислимото. Изчезнала. Изгубена в течението на Умение.
Копривка продължаваше да говори. Котерията имаше продоволствие за пет дни и щяха да останат поне три дни, преди да се върнат през стълба. Точно тази котерия бе веща в боравенето с оръжие също както с Умението. Копривка се надяваше, че може би Дуалия и онези с нея все пак ще излязат от стълба; че просто са се забавили, а не са се изгубили. Имал бях това преживяване. Знаех, че може да се случи. Напомни ми, че старите разкази са пълни с примери за хора, които случайно влизали в камък и след това се появявали извън него месеци и дори години по-късно, незасегнати от изминалото време. Думите ѝ означаваха за мен толкова, колкото шумоленето на вода, течаща над ледени камъни. Не бях имал толкова добър късмет от много дълго време.
В един момент осъзнах, че е спряла да говори. Мълчеше. Сълзи, сребристи в последните лъчи дневна светлина, се стичаха по лицето ѝ. Ридъл стоеше до нея и плачеше открито. Никой не говореше. Нямаше какво повече да се каже.
Стояхме и чакахме. Копривка изпрати с Умението. Опитах и аз, без резултат. Най-сетне умората я надви и Ридъл я отведе до палатката и горещата храна. Седнах, опрях гръб на студения камък и зачаках. Прекарах нощта загледан в тъмното.
29.
Семейство
Това е достоверно описание какво точно се е случило, записано от писар Симър така, както ми бе разказано от менестрела Дръм, неграмотен, но заклет да говори само истината.
Китни Мъха, обвинен в убийство на младата си жена, бил домъкнат до Свидетелските камъни близо до замък Бъкип на петнайсетия ден след Пролетния панаир. Не отишъл доброволно. Братът на жена му, Дръзко калайджията, настоял Китни да се срещне там с него на двубой с криваци и юмруци за истината по случая. Дръзко решил, че Китни е удушил жена си в изблик на пиянски гняв. Китни признал напиването си онази вечер, но настоявал, че е намерил Сипка мъртва, когато се върнал в къщата им, и че припаднал от скръб, но се събудил от ужасените писъци на сина им, когато момчето видяло трупа на майка си.
Дръзко обвинил Китни в убийство и настоял синът на сестра му да му бъде даден, за да го отгледа.
В двубоя Китни бил пребит от Дръзко. Когато кривакът на Китни се счупил, Дръзко се изсмял и му обещал бърза смърт. Китни възкликнал:
— В името на Еда, кълна се, че не съм направил това ужасно нещо. Към богинята се обръщам за закрила.