Вдигнал ръце и затичал. Някои казвали, че просто искал да избяга. Но няколко свидетели и Дръм менестрелът заявили, че като че ли нарочно се хвърлил към един изправен камък. И изчезнал все едно се гмурнал в дълбока вода.
Лятото отминало. Китни Мъха бил изчезнал. Но се разбрало, че Таг мелничарят има сребърна верижка и пръстен, които били на Сипка. Когато претърсили къщата му, открили други откраднати вещи. Така че може би Сипка го е сварила, че краде от къщата ѝ, и той я е убил. Китни Мъха явно бил невинен.
Стигнахме в замък Бъкип в ранния следобед.
Бяхме яздили бавно, за удобство на Копривка. Ридъл яздеше до нея и всякакъв гняв, който бе изпитвала към него, бе изчезнал, пометен от още по-ужасната ни обща загуба. Посредством Умението тя държеше Предан и другите в течение за трагедията ни. Аз бях глух за Умението и изтръпнал за всякакво усещане освен загубата си.
Бяхме лагерували пет дни в гората. Копривка бе повикала нова котерия от Бъкип. Те дойдоха при нас и се опитаха да намерят Пчеличка, но без резултат. Копривка им благодари, както и на котерия Дъждосвирец, за усилията им.
Яздех коня на Настойчивост, добре обучено животно, което нямаше нужда от абсолютно никакво напътствие. Унил и смълчан, изостанах назад с Петлите. Съсредоточен бях само върху това да не мисля за нищо. Всеки път, когато блеснеше лъч надежда, го изтръгвах от ума си. Отказвах да мисля в какво съм сгрешил, какво друго бих могъл да направя. Отказвах да мисля изобщо.
Яздехме денем, но всичко ми изглеждаше сумрачно. Понякога се чувствах благодарен, че Моли е мъртва и я няма да види колко тежко съм се провалил. Понякога се чудех дали не понасям наказание заради това, че не бях обичал Пчеличка достатъчно, когато беше малка, глупавичка и безпомощна. После затварях ума си и преставах да мисля.
Стражата на Бъкип ни пропусна през портите, без да ни спира, и продължихме към двора. Имаше суматоха около коня на Копривка, когато слугите наизлязоха да я посрещнат и само дето не я понесоха вътре. Вяло се учудих, като видях, че моите Петли стоят строени и чакат да ги освободя. Отпратих ги в казармата им и им казах да докладват на Фоксглоув на заранта. Време беше Фоксглоув да им смени униформите и да ги научи на дисциплина. Не можех да се занимавам с това.
Чудех се защо съм се върнал тук. Чудех се какво ще стане, ако се кача на коня си и препусна. Колко щеше да ми отнеме да стигна до Клерес? Най-бързо щях да пътувам сам. Конят беше уморен. Никакви провизии. Тези неща не се правят така. Но колко копнеех да съм отново онова безразсъдно момче. Постоях дълго смълчан. Съзнавах, че Ридъл е до мен, но не се обърнах да го погледна.
Той заговори тихо:
— Крал Предан ни чака.
Щеше да има височайшо мъмрене за неподчинението ми. Изобщо не ме интересуваше. Но Ридъл стоеше до мен, присъствие през усета на Осезанието ми.
— Трябва да се погрижа за коня — казах.
— Ще кажа на Копривка, че ще дойдеш след малко — каза той.
Отведох коня до старите конюшни. Дори не му знаех името. Намерих празна ясла между Бързонога и Прис, разседлах го, донесох му вода и зоб. Момичето от конюшните — Търпение — дойде, погледна ме и си отиде, без да каже нищо. Никой друг не се обърна към мен, докато не се появи Настойчивост и не каза:
— Аз трябва да правя това.
— Не и днес.
Той загледа как се справям с всички неща, които върши човек, след като е прибрал в конюшня грохнал от езда кон. Знаех как го сърбят ръцете, докато гледа някой друг да се грижи за животното му. Но трябваше да го направя аз. Трябваше да изпълня поне тази малка задача правилно.
— Тя е като вятъра. Бързонога.
— Да. Наистина е добра.
Бързонога ме гледаше от яслата си. Приключих с коня. Нямаше нищо повече за вършене тук. Никакви оправдания за забавяне повече. Затворих вратата на яслата зад себе си и се зачудих накъде да тръгна.
— Принц Фицрицарин? Сър? — заговори шепнешком Настойчивост. — Какво стана? Къде е Пчеличка?
— Изгубена. Изгубена завинаги. — Изрекох на глас думите, които ехтяха безкрайно в ума ми. — Взели са я в стълб на Умението, момче. И са се изгубили в магията. Така и не са излезли от другата страна.
Той вдигна ръце и се хвана за косата, сякаш искаше да я оскубе. После проплака жално:
— Пчеличка! Моята малка Пчеличка! Учех я да язди.
Сложих ръка на рамото му и той зарови лице в ризата ми.
— Опитах се да я спася, сър! — каза приглушено. — Наистина, сър. Опитах се.
— Знам, момче. Знам.
Свлякох се покрай стената и седнах в сламата. Настойчивост рухна до мен. Присви се и заплака. Седях уморено, потупвах го и ми се искаше да можех и аз да изхвърля от себе си скръбта на сълзи и хлипове. Но тя ме изпълваше като черна отрова.