Конят му надникна над яслата, изпъна врат и изпръхтя в косата на момчето, после я облиза. Настойчивост вдигна ръка към него.
— Ще се оправя — каза му глухо. Лъжеше добре. Бързонога посегна към мен с Осезанието.
Не сега, мила. Не мога. Нищо не ми е останало, което да дам или да споделя. Усетих объркването ѝ. „Не се обвързвай. Ако не се обвържеш, не можеш да се провалиш. Не с Бързонога, нито с Настойчивост. Откъсни ги сега, преди да си се въвлякъл по-дълбоко.“ Другото щеше да е безотговорно.
Изправих се с усилие.
— Трябва да тръгвам — казах.
Излязох. Не бях ял, не бях спал и бях капнал. Все едно. Влязох през кухненската врата все едно все още бях Безименното момче от кучкарника. Стигнах до вратата на залата за частни аудиенции на Предан. Някога беше на крал Умен. Тук се раздаваше правосъдие на хората с по-благородно потекло. В по-стари времена от тази зала принцове бяха пращани в изгнание и принцеси бяха осъждани за изневяра и прогонвани в далечни замъци. Каква съдба щеше да отреди Предан за мен? Зачудих се отново защо съм се върнал тук. Може би защото да мисля за нещо друго бе твърде трудно. Вратите бяха високи. И открехнати. Разтворих ги широко и влязох.
Въпреки цялата си тържественост залата беше скромна. Издигнат на подиум стол — строг съдебен трон за крал или кралица. По-нисък стол до него за съветника, когото владетелят можеше да повика. Още столове, от дъб и с прави облегалки, обкръжаваха стените за възможни свидетели на злодеянията на призованите на съд обвинени. А в центъра имаше ниско дървено перило, зад което обвиненият трябваше да коленичи, докато чака присъдата на владетеля. Подът беше гол камък, както и стените. Единствената декорация бе едно голямо пано с Елена Пророк, което красеше стената зад съдния трон. В другия край на помещението в голяма камина гореше огън, но не стигаше, за да прогони студа или да разсее миризмата на запустяло в залата.
Чакаха ме. Предан и Елиания, и принцовете Почтен и Благоденствие. Копривка и Ридъл. Кетрикен, облечена в скромно черно, с покрита с качулка глава заради студа, изглеждаше по-стара, отколкото последния път, когато я бях видял. И Сенч. До него, загърната в дебел вълнен шал, сякаш никога повече нямаше да се стопли, се беше присвила Шайн. Беше се облегнала на баща си като дете. Страните, носът и челото ѝ все още бяха зачервени от студа. Лант седеше от другата страна на Сенч. Сенч ме погледна, но погледът му не издаваше нищо. Шишко също беше там, гледаше ококорено. Крал Предан все още не беше заел съдебния трон, но беше облечен официално и с корона на главата. Кралица Елиания беше с тънък шал на главата, извезан с нарвали и елени, короната ѝ беше върху него. Изглеждаше мрачна и недостижима. Копривка се беше преоблякла, но все още изглеждаше уморена. Ридъл, облечен в синьото на Бък с черна обшивка, стоеше до нея. Брат ѝ Стабилен беше от другата ѝ страна, готов да ѝ предложи силата си.
Спрях и зачаках. Изненадах се, когато чух, че влезе още някой. Обърнах се и видях Хеп, доведения ми син. Пъргав влезе след него, а след Пъргав и неговият близнак Чевръст. И те ли трябваше да са свидетели на моето унижение и провал? Рицарин, най-големият син на Бърич, влезе след тях. Пажът, който ги доведе, се поклони дълбоко и след това се оттегли и затвори вратите. Никой не проговаряше. Рицарин ме погледна с дълбоко натъжени очи, преди да отиде при братята си. Пъргав и Чевръст вече бяха до Копривка, от двете ѝ страни. Хеп ме погледна, но отказах да срещна погледа му. Той се поколеба, след което отиде и застана до Копривка и братята си.
Останах сам.
Обърнах се да погледна Предан, но той гледаше към вратата. Тя бавно се отвори. Влезе Спарк, облечена в меко синьото на Бъкип, облеклото за слугиня в замъка. А до нея бавно пристъпваше, с бледата му длан на рамото ѝ, Шутът. Беше облечен в черна туника над бяла риза с широки ръкави, с черни гамаши и ниски обувки. Мека черна шапка покриваше рехавата му коса. Незрящите му очи обходиха залата, но знаех, че го води ръката му на рамото на Спарк. Тя го отведе до един от столовете до стената и му помогна да седне. Кралят кимна отсечено и Стабилен отиде до вратата и я затвори.
Зачаках. Виждал бях това само веднъж, когато бях на дванайсет, и то през една шпионка в стената. Помнех го добре. Знаех, че Предан ще отиде до стола на подиума и ще заеме мястото си. Другите щяха да седнат покрай стените. А на мен щяха да ми заповядат да заема мястото си прав на перилото и да обясня какво съм направил. И какво не съм успял да направя.
Предан си пое дъх, дълбок и хриплив. Зачудих се колко ли му е трудно и съжалих внезапно и дълбоко, че съм го въвлякъл в това. Не за това, което бях направил. Нямаше съжаления тук, освен че не бях избавил дъщеря си.