Той не говореше високо, но гласът му се разнесе из залата.
— Мисля, че всички сме тук. Съжалявам, че трябва да ви съберем така. Предвид обстоятелствата трябва да запазим това между нас. Вътре във фамилията, така да се каже.
Липсата на официалност ме изненада. Той се обърна, не към мен, а към Хеп, Рицарин и Копривка.
— Известихме ви, че Пчеличка е похитена. Днес ви съобщаваме най-лошата новина. Тя е изгубена за нас.
— Не! — Тихият глас на Рицарин трепереше. — Какво е станало? Как е била отвлечена и как е възможно да не сте могли да проследите похитителите ѝ?
Хеп огледа всички. Добре школуваният му глас трепереше.
— Тя е толкова мъничка… Толкова крехка…
Шайн изхлипа приглушено.
— Фиц, искаш ли да им кажеш? — каза Предан. — Или аз?
Тъй. Публична изповед преди присъдата. Така подобаваше. Предан не беше заел полагащото му се място, но знаех как ще продължат нещата. Отидох до перилото. Поставих ръцете си на него.
— Започна два дни преди Зимния празник. Исках да зарадвам Пчеличка. Тя беше… нещата във Върбов лес бяха сложни. — Поколебах се. Колко болка исках да причиня? Колкото се може по-малко. Сенч, Лант и Шайн си имаха предостатъчно свои проблеми. Колкото и да ме бяха провалили, аз ги бях провалил още повече.
Тъй че поех всичко изцяло върху себе си. Не споменах за несправянето на Лант като учител и прескочих алчността и детинщините на Шайн. За всичко, което аз бях направил, разказах вярно, от човека с кучето до това как бях оставил детето си на грижата на други, за да се опитам да спася Шута. Признах, че се бях противопоставил на предложението да имам Умел, който да предава информация в мое отсъствие, и че съм отказал домашна охрана.
Безстрастно изредих всичко, което се беше случило в мое отсъствие. Говорих за разбитите съдби във Върбов лес и за безплодните усилия да намеря Пчеличка. Казах само, че двамата халкидци, които бях разпитал, бяха потвърдили всичко, което ни бяха разказали хората на Върбов лес. Признах, че бях взел елфова кора и не бях могъл да последвам дъщеря си в камъка. А на тези, които никога не бяха използвали портал, обясних, че Пчеличка е изгубена. Не мъртва — не, нищо толкова просто като мъртва. Изгубена. Изчезнала. Разнищена в потока Умение. Всички усилия да я върна се бяха провалили.
И тогава свърших, във всяко отношение. Олюлях се. Погледнах перилото пред мен и осъзнах, че съм паднал на колене. В някой момент, докато бях говорил, бях рухнал и се бях свлякъл на колене.
— Фиц? — каза Предан и в гласа му имаше само загриженост. — Фиц? Зле ли ти е?
— Разбира се, че му е зле! — почти викна Кетрикен. — На всички ни е зле. А най-лошото е, че трябва да се съберем тук тайно, за да скърбим за загубата на едно дете. Фиц. — Сложи ръка на раменете ми. — Хайде. Стани.
Кетрикен ме дърпаше, вдигна ръката ми и я постави на раменете си. А след това стана, не без усилие, защото годините вече ѝ тежаха. Закретах, когато ме поведе до един стол до камината. Седнах, объркан и по-стар, отколкото се бях чувствал някога. Не разбирах какво става, докато качулката ѝ не се смъкна и не видях, че косата ѝ е отрязана.
Другите се събраха около нас. Предан заговори тихо:
— О, майко, казах ти, че трябва да сме сдържани.
— Сдържани?! — възкликна Елиания. Дръпна короната и шала от главата си и видях само къси кичури от винаги дългата ѝ лъскава черна коса. — Сдържани?! — Вдигна короната си, сякаш се канеше да я захвърли на пода. Благоденствие хвана ръката ѝ и тя го остави да я вземе. Смъкна се на пода и закри лицето си с ръце. — Загубихме дете. Момиченце! Дъщеря на Пророк! Изчезнала, точно както малката ми сестра бе изчезнала за толкова години. Трябваше ли да ни сполети тази мъка отново? Да не знаем? Да таим болката в себе си? Няма я! И ние трябва да сме сдържани?
И зави пронизително като вълчица, скърбяща за малкото си. Благоденствие коленичи до нея и я прегърна през раменете.
Рицарин повиши глас:
— Можем ли да сме сигурни, че е изчезнала завинаги? Всички знаем приказки за хора, които са излизали от камъните години по-късно…
— Тя няма никаква подготовка и е влязла в камъка с неподготвени хора — отвърна Копривка. — Като капка вино, капнала в бърза вода. Няма да поддържам фалшиви надежди. Вече я няма.
Усетих, че треперя. Кетрикен седна до мен и ме прегърна.
— Всичко е по моя вина — признах ѝ.
— О, Фиц, винаги си… — Преглътна каквото се канеше да каже и добави по-нежно: — Никой не те обвинява.
— Аз се обвинявам.
— Разбира се, че се обвиняваш — каза тя все едно бях дете, настояващо, че луната е пита кашкавал.