Силни ръце ме вдигнаха от снега. Този, който ме понесе, заговори утешителни думи, които не разбирах. Вдигнах глава и видях, че четирима носят Шън. Не че беше тежка, но се бореше, сякаш краката и ръцете ѝ бяха различни същества.
Жената, която нарекоха Дуалия, вече беше при шейната и правеше ново гнездо между кожите и одеялата. Подадоха ме на нея и тя ме намести между краката си, с лицето ми настрани от нейното, с гърба ми стоплен от гърдите ѝ и с ръцете ѝ около мен. Не ми харесваше да съм толкова близо до нея, но бях заклещена там. Шън я натовариха като чувал зърно и след това струпаха одеяла отгоре ѝ. Щом я пуснаха, тя престана да се бори и лежеше като умряла под купчината завивки. Част от полата ѝ се беше закачила на ръба на шейната и червеният плат стърчеше навън като изплезен език.
Някой заговори на конете и те тръгнаха. Бях с лице назад. Слушах тупането на копитата, приглушено от падащия сняг, скрибуцането на широките дървени плазове и заглъхващото пращене на пламъците, които поглъщаха конюшнята. Хората на Върбов лес, моите хора, бавно се прибираха в къщата. Не поглеждаха към нас. Оставихме зад себе си светлината на горящата конюшня и навлязохме в дългата алея за впрягове, която извеждаше от Върбов лес. Фенерите се полюшваха и мехурът светлина подскачаше около нас, докато се плъзгахме под арката отрупани със сняг брези.
Дори не разбрах, че човекът-мъгла е в шейната, докато той не проговори на Дуалия.
— Свърши се — отрони с тежка, доволна въздишка. Определено беше момче, осъзнах. Гласът му беше съвсем момчешки, когато добави: — И вече можем да си идем у дома, далече от студа. И убийствата. Лингстра Дуалия, не бях разбрал, че ще има толкова много убийства.
Усетих как тя извърна глава да го погледне — той беше седнал отпред на капрата с коларя. Заговори тихо, все едно бях заспала. Не смеех и да се опитам да се скрия в съня.
— Не искахме да има убийства. Но знаехме, че е невъзможно да го избегнем. Трябваше да използваме инструментите, с които разполагахме, а Елик е човек, изпълнен с горчивина и омраза. Богатството и удобството, което очакваше на старини, му убягнаха. Загуби положението си, името си и всички удобства. Обвинява целия свят за това. Стреми се да натрупа за няколко години онова, чието придобиване му отне целия живот. Затова винаги ще е по-жесток, по-алчен, по-безскрупулен, отколкото е нужно. Той е опасен, Винделиар. Никога не забравяй това. Особено опасен е за теб.
— Не се страхувам от него, лингстра Дуалия.
— А би трябвало.
Думите ѝ прозвучаха едновременно като предупреждение и като укор. Придърпа още одеяла върху нас. Мразех допира на тялото ѝ до моето, но не можех да намеря воля да се отместя. Загледах се в подминаващите дървета на Върбов лес. Нямах сърце дори да му кажа сбогом през сълзи. Нямах никаква надежда. Баща ми нямаше да знае къде съм отишла. Хората ми ме бяха предали, просто си стояха и след това се прибраха в имението. Нито един не беше извикал, че не трябва да ме изоставят. Никой не се беше опитал да ме измъкне от ръцете на похитителите ми. Изправена бях пред онова, което моята странност ми бе причинила: никога не ме бяха чувствали като част от тях. Загубата ми беше малка цена, която трябваше да платят, та похитителите да напуснат без повече кръвопролитие. Бяха прави. Радвах се, че не се бяха били, за да ме опазят. Съжалявах, че нямаше как да спася Шън, без да се налага да откарат и нея с мен.
Долових движение с крайчеца на окото си. От люшкането на фенерите дърветата покрай пътя сякаш мятаха железни пръчки мрак по снега. Но това не беше движение, породено от светлината им. Това движение приличаше на надигнал се сняг, стиснат от ръка, почерняла от кръв, а над всичко това имаше бледо лице с взиращи се в мен очи. Не извърнах глава, нито извиках, нито затаих дъх. Не позволих нищо в мен да издаде на никого, че Настойчивост стои там, в моето наметало на Праотците, и гледа, докато го подминаваме.
4.
Разказът на Шута
Стъпалата изглеждаха по-стръмни, отколкото ги помнех. Влязох в старата си спалня толкова предпазливо, колкото подобаваше на някогашен убиец. Затворих и заключих вратата, сложих дърва в огъня и за миг си помислих просто да се пъхна в леглото и да поспя. След това дръпнах пердетата и огледах внимателно там, където бяха стегнати за пръчката. Да. Сега го видях. А не го бях забелязал през всичките онези години. Още едно дръпване на пердето задейства панела на вратата, но нито звук, нито процеп я издаде. Когато обаче я бутнах, тя се открехна безшумно и тясното черно стълбище изникна пред мен.