Пое си дъх, за да продължи, но аз поклатих глава.
— Трябва да отидеш. Ти си кралят.
Желанието ми да остана сам ме улесни да го подтикна да се върне към задълженията си. Той излезе и понечих да изляза и аз.
— Не — каза твърдо Кетрикен.
— Моля? — Единствената ѝ дума ме сепна.
— Ще дойдеш с мен в дневната ми. Ще хапнем. Фиц, няма да ти позволя да се похабиш. Лицето ти е изпито и ръцете ти са като на скелет. Хайде. Ела с мен.
Не исках. Исках да ида в стаята си и да заспя завинаги. Или да яхна кон и да препусна в смрачаващата се зимна нощ. Но Кетрикен ме хвана под ръка и закрачихме през Бъкип, нагоре по стълбището и до вратата на дневната ѝ, съседна на моята спалня. Влязохме и тя пропъди двете дворцови дами, която я чакаха.
Очакваше ни маса с храна и чай. Супата беше покрита, за да остане топла, а хлябът беше мек и пресен. В чая имаше мента и лайка, и някаква силна подправка, която не познавах. Ядох без апетит, защото беше по-лесно, отколкото да ѝ се противопоставя. Пих и чай. Чувствах се като изтощен кон, който най-сетне е стигнал до конюшните. Скръбта ми не беше намаляла, но отстъпваше на умората. Кетрикен сложи нова цепеница в огъня. Върна се при масата, но не седна. Вместо това застана зад мен, хвана ме за раменете и започна да ги разтрива. Вцепених се. Тя се наведе и заговори на ухото ми:
— Идва време да спреш да мислиш. За теб това време е сега. Отпусни главата си напред.
И го направих. Тя разтриваше раменете и врата ми и говореше за други времена. Накара ме да си спомня Планините и как се бе опитала да ме отрови първия път, когато се срещнахме. Поговори за дългото ни пътуване в търсене на Искрен и ми припомни за моя вълк и как някога се бяхме движили с него като един. Поговори за болката при намирането на Искрен и как го намерихме толкова променен. И как го предадохме на неговия дракон.
Огънят догаряше, а зад тесния прозорец зимният ден угасна.
— Стани. Трябва да поспиш. — Поведе ме към спалнята си, дръпна тъмночервената покривка и видях чистите бели чаршафи. — Легни тук. Никой няма да дойде да те търси или да ти задава въпроси. Просто спи.
— В чая — казах и тя кимна.
— За твое добро. И ти се пада, след онова, което направи на Ридъл.
Не можах да ѝ възразя. Легнах в чистите ѝ чаршафи с дрехите, които бях носил дни наред. Тя смъкна ботушите ми и ме зави все едно бях дете.
Посред нощ се размърдах. Будност потече отново в мен. Бях чаша, пълна със скръб, но тази скръб бе затихнала, като болка, която спада, докато човек не се движи. Бавно ме осени, че не съм в собственото си легло. Мирисът на Кетрикен беше навсякъде около мен. Имаше топлина и натиск по гърба ми. Тя спеше до мен, зад гърба ми и с ръце около мен. Толкова грешно. Толкова правилно. Хванах ръцете ѝ и ги задържах до гърдите си. Не изпитвах никакво друго желание освен да бъда държан, някой да спи до мен и да пази гърба ми. Тя вдиша по-дълбоко и издиша думата:
— Искрен.
Скръб и загуба никога не гаснат. Можеш да ги скъташ в някой скрин и да ги заключиш здраво, но всеки път, щом се отвори, открехне дори, уханието на изгубена сладост се надига и натежава в дробовете ни. Искрен, изгубен в Умението също като Пчеличка. Понякога да споделиш загуба е най-близкото до цяр. Липсваше ми моят крал и съжалявах, че нямам силата му.
— Искрен — съгласих се тихо. — И Пчеличка — добавих. Затворих очи и сънят ме притегли отново.
Преди разсъмване тя ме събуди. Носеше дебелия си нощен халат и късата ѝ коса изпъкваше в сив ореол около розовия ѝ череп.
— Трябва да излезеш през тайната врата — каза ми и аз кимнах. Достатъчно грижи си имаше Предан и без скандал между майка му и братовчед му. Тялото ми се беше схванало и не обух ботушите си, а ги понесох. Кетрикен ме придружи до вратата на банята. Тайният ми изход беше в стената на малката стаичка. Там тя хвана ръката ми, обърна ме и ме прегърна отново. Целунах я по челото и по бузата. Щом я пуснах, тя се наведе и ме целуна по устата. — Не се самонаказвай, Фиц. Скърби, но не се самонаказвай. И не бягай от нас, моля те. Имаме нужда от теб, сега повече от всякога.
Кимнах, но не отговорих. Знаеше ли какъв тежък хомот беше сложила на врата ми току-що?
Проходът, в който влязох, като всички неща, свързани с Кетрикен, беше чист и гол. Нямаше нито прах, нито паяжини и изминах пипнешком разстоянието до старата бърлога на Сенч. Влязох колкото се може по-тихо, за да не събудя Шута.
Но той беше в стола пред огъня. Вдигнал беше ръце пред себе си и движеше пръстите си на играещата светлина на пламъците.
— Ето те и теб — поздрави ме. — Бях разтревожен, след като не се отби.
Спрях.
— Мислеше, че ще избягам? — Беше малко плашещо да разбера колко много от приятелите ми вярваха, че ще направя това.