Той поклати пренебрежително глава.
— Има шаблон.
— Направих го веднъж!
Той сви устни и не отвърна нищо. Пръстите му продължиха танца си.
— Можеш ли да виждаш пръстите си?
— Виждам тъмнина на по-светъл фон. И ги разкършвам. Въпреки че боли. — Раздвижи ги отново. — Фиц. Думи не могат да изразят…
— Да. Не могат. Тъй че да не опитваме.
— Добре. — Примирено.
„Пчеличке. Пчеличке. Пчеличке. Пчеличке… Мисли за нещо друго!“
— Зарадвах се да те видя извън тази стая вчера — казах.
— Беше плашещо. Исках да дойда при теб. Да говоря с Елиания. Но… добре. Още не. Знам, че трябва да се напрегна още. Не мога да се свирам тук като плъх. Трябва да стана гъвкав и силен отново. За да можем да отидем в Клерес и да си свършим работата. Да отмъстим за детето ни.
Гневът му, омразата и болката изригнаха в гласа му като внезапно лумнал пламък.
Не можех да го взема с мен. Казах му истината по начин, който приличаше на лъжа.
— Не мога да съзаклятнича точно сега, Шуте. Единственото, което мога да изпитвам сега, е скръб. — И срам. Позната ми бе тази неподвижност. Помнех я от стаята за изтезания на Славен. Човек става неподвижен, преценява колко тежко е наранен. Човек се пита: „Мога ли да се помръдна, без да умра?“
— Разбирам, Фиц. Трябва да скърбиш. Скръбта ти е зърното, което ще покълне в ярост. Ще изчакам докато си готов. Макар да ме натъжава мисълта за онези, които страдат там и ни очакват. — Фасадата на спокойствие отново се върна на лицето му.
Очите, които извърна към мен, бяха слепи, но все пак усетих укора в погледа му. Заговорих мрачно.
— Няма полза от това, Шуте. Пришпорваш умрял кон.
— Никаква надежда нямаш, значи?
— Никаква. — Не исках да говоря за това.
— Мислех, че със сигурност ще тръгнеш след нея.
Изглеждаше толкова озадачен, колкото и наранен от липсата на огън в мен.
— Щях, ако можех. Взех елфовата кора като средство срещу замъгляващата им магия. Запушила е Умението ми. Сега не мога да мина през камък-Умение повече от теб.
Пръстите му спряха танца си. Той потърка върховете им и каза:
— А, но аз някога можех.
— А сега и двамата не можем.
— Но твоето ограничение ще мине. Умението ти ще се върне.
— Така вярвам, макар че дори и това не е сигурно. Някои от по-старите ръкописи говорят за потушаване на Умението завинаги у тези, които са го използвали за зли цели. И са използвали елфова кора за това.
— Колко взе?
— Две дози. Една от слаба елфова кора тук. И една от делфова кора, когато се приближих. Вярвам, че ще мине. Не мога да предвидя колко време ще отнеме това.
Той помълча малко.
— Смятал бях първата част от пътуването ни до Клерес да бъде през камъните, както когато отидохме с Прилкоп там. — Каза го унило.
— Изглежда, си обмислил всичко.
Светлината на огъня странно проблесна по кожата му, когато поклати глава.
— Не. Обмислил съм само възможното. Невъзможното тепърва трябва да го очертая.
— Нима?
— Да. Ще тръгнем от тъмниците на Бъкип. Научих от Аш, че няколко пъти му е било заповядвано да изчака връщането на лорд Сенч в един определен коридор. Веднъж се промъкнал напред, надникнал иззад ъгъла и видял как господарят му излязъл от една каменна стена. Стена с руна на нея.
— Води до Аслевял.
Шутът изсумтя с досада.
— Можеше поне да се престориш на изненадан.
Осени ме като разтваряне на завеса. Опитваше се да ме отвлече от скръбта ми. Опитваше се да ме измъкне от общата ни болка. Постарах се да намеря нещо ново, което да му кажа.
— Това бе една от причините за упадъка на Сенч. Любопитството му. Пътуваше през камъните твърде често, промъкваше се до Аслевял, за да обходи коридорите в търсене на повече знание за Умението. Не спазваше предпазната мярка да се изчаква поне три дни между пътуванията. Отиваше и се връщаше за една нощ, а понякога го правеше няколко нощи последователно.
— Никакво любопитство не би могло да ме привлече отново към онова място — рече той и сянка на стар страх се прокрадна в гласа му. Огънят пращеше и двамата си спомняхме страданията си там.
— И все пак би се върнал там, като първа част от пътуването ни до Клерес?
— Бих. Такава е решимостта ми. Такава е нуждата ми.
Замълчах. Огънят говореше в тишината, съскаше и цвърчеше щом улучеше цепнатина с мъзга.
— Добре тогава — каза най-сетне той. — Ако няма да обмисляш това с мен, тогава какво ще правиш, Фиц? Какви са плановете за остатъка от живота ти? — Изсумтя пренебрежително и попита: — Какво ще правиш утре?
Въпросът му беше като студена вода, плисната в лицето ми. Какво щях да правя? Нямах жена, за която да се грижа и която да пазя, нямах дете, което да отглеждам.