Кимнах бавно. Главата ми се въртеше. Толкова много пъти, толкова много десетилетия бях негодувал и се бях заричал да не убивам повече. Толкова пъти бях заявявал, че не съм повече придворен убиец. Но сега моят крал ми отнемаше титлата и задълженията, свързани с нея, и го почувствах като укор. Примигах. Не съпруг. Едва ли баща. И не убиец. Какво бе останало от мен?
Беше ли доловил въпроса ми?
— Ще се държиш така, както се полага на принц от родословието на Пророка. С чест и достойнство. С благородство. Ще споделяш мъдростта на годините си с моите синове и ще помагаш в напътствията им към зрелостта. Ако те изпратя на дипломатическа мисия, ще преговаряш и няма да тровиш никого! Ще си принц Фицрицарин Пророка.
Всеки път, когато изговореше пълното ми име с титлата към него, се чувствах почти все едно изрича заклинание на обвързване. Все едно искаше да постави граници около мен. Усетих се, че кимам. Това ли беше имал предвид Шутът? Че някой ще определя живота ми вместо мен. А това, което описваше Предан, не беше толкова ужасно. Защо тогава го усещах така празно?
Той все още ме гледаше втренчено.
Кимнах и казах:
— Разбирам, ваше величество.
— Кажи го. — Думите му бяха властни.
Поех си дъх. Това, което изрекох, звучеше почти предателски.
— Вече не съм вашият придворен убиец, крал Предан. Трябва да се държа винаги като принц Фицрицарин Пророка.
— Не. Не „да се държиш“. Да бъдеш. Ти си принц Фицрицарин Пророка.
Поколебах се.
— Лейди Розмарин…
— Е лейди Розмарин. — Безапелационно.
В ума ми гъмжаха въпроси като риби в каца вода.
— Принц Фицрицарин Пророк, очаквам да ви видя на трапезата ни тази вечер.
Потръпнах при мисълта да се потопя отново в дворцовия живот. Той добави по-тихо:
— Стой със семейството си, Фицрицарин. Това е нещо, което ще понасяме заедно.
Бяха ме освободили. Поклоних се отново.
— Ваше величество.
Обърнах се и се оттеглих.
Бях напълно разсеян, когато минах през преддверието и продължих по коридорите на замък Бъкип. Стреснах се, когато чух забързани стъпки зад мен. Обърнах се и видях Спарк, бързаше да ме настигне.
— Сър, моля ви, за момент!
Страните ѝ бяха зачервени и за миг ме жегна страх. Да не би нещо да беше сполетяло Шута?
Но когато ме настигна, новината ѝ едва ли можеше да ме изненада повече.
— Сър, исках само да ви уведомя, че привърших с местенето на нещата ви в новите ви покои.
— Новите ми покои?
— Стаи, по-подходящи за вашето, ммм, ново положение, сър. — Спарк явно бе точно толкова притеснена от това, колкото и аз. Държеше лъскав месингов ключ, окачен на сплетена копринена връзка. — Вече сте настанен в Хелиотропния апартамент.
Зяпнах я.
— Казаха ми, че е бил зает от лейди Търпение и персонала ѝ преди.
Персоналът ѝ?! Една слугиня. Но жилището беше значително по-голямо от досегашната ми единична спалня. Беше малко по-нататък по коридора от лорд Сенч. Без достъп до шпионския лабиринт. Гледах Спарк втренчено.
— Разбира се, те са преустройвани след това. Няколко пъти, предполагам. Много са хубави, сър. Има великолепна гледка към морето и можете да гледате към градините долу.
— Да, знам — казах вяло.
— А приятелят ви трябва да заеме стаите, дадени преди на лорд Златен. Познати стаи за него, макар че няма да издам това на никого, освен на вас. Аз ще го обслужвам. Както и вас, разбира се. Ще имам стая, която е част от неговия апартамент.
Стаята, която някога обитавах.
— И твоята работа се променя, изглежда.
Тя поклати глава и една къдрица се измъкна от шапчицата и заигра на челото ѝ.
— О, не, сър, слугиня съм, откакто дойдох в замък Бъкип. — Усмихна се, но в очите ѝ имаше тревога. Обща беше тази тревога за двама ни.
— Разбира се. Благодаря ти.
— О, ключът ви, сър. За новите ви стаи.
— Благодаря. — Взех го. — Мисля да намина при лорд Сенч сега.
— Както желаете, сър, разбира се. — Приклекна отново в реверанс, малко по-изящен този път, след това се обърна и забърза по пътя си. Запътих се към жилището на Сенч; подозирах, че той стои зад тези промени, по някаква своя тайнствена причина. Очаквах да ми обясни всичко.
Почуках на вратата и един слуга ми отвори. Тръгнах към спалнята, но слугата ми посочи към дневната. Топло и силно ухание от димящо котле изпълваше въздуха. Сенч, облечен в мек халат, се бе настанил до огъня. Шайн седеше на тапициран стол срещу него с чаша в ръце. Носеше простичка скромна рокля в тон със зелените ѝ очи. Косата ѝ беше сплетена и прибрана на тила. Влиянието на Кетрикен, сигурен бях. Двамата се обърнаха към мен, щом влязох. Шайн като че ли се притесни.
А Сенч… Сенч ми се усмихна доброжелателно. С кротката, леко смутена усмивка на старец. За краткото време, откакто го бях видял за последен път, се беше състарил. Можех да видя очертанията на черепа под тънката плът на лицето му. Очите му изглеждаха почти стъклени. Зачудих се за миг дали ме позна.