— О, ето те и теб, момчето ми. Тъкмо навреме. Шайн ни направи чай. Чудесен е. Искаш ли?
— Какъв е? Не разпознавам аромата. — Влязох бавно. Сенч посочи стола до своя и седнах.
— Ами чай. С подправки и какво ли не. Джинджифил, мисля. Корен от женско биле може би? Сладък е. И силен. Много приятен за студен ден.
— Благодаря — казах и взех чашата от ръцете на Шайн. — Сякаш сте ме очаквали.
— О, винаги е приятно да имаш компания. Надявах се Лант да намине. Познаваш ли момчето ми Лант?
— Да. Да, познаваме се. Ти го прати при мен във Върбов лес, помниш ли? Да е учител на малкото ми момиче. На Пчеличка.
— Нима? Да, да. Учител. Лант би се справил добре в това. Добра душа е той. Нежна душа.
Кимаше, докато говореше. Не. Не кимаше. Беше парализа, клатеше глава. Погледнах Шайн. Тя отвърна на погледа ми, но не проговори.
— Сенч. Моля те… — Не знаех какво го моля. — Добре ли си?
— Съвсем добре е — каза Шайн предупредително. — Когато никой не го кара да се пресилва. И не му казва неприятни неща.
Зачудих се дали и тя не е в същото състояние.
Вдигнах чашата към устата си и я опрях до устните си. Помирисах. Никакви познати ми лечебни билки. Видях как Шайн отпи от своята. Погледна ме в очите.
— Има и малко успокоителни билки в чая. Но са много слаби.
— Много слаби — съгласи се Сенч и отново ме удостои с изнервящо добродушната си усмивка.
Откъснах погледа си от неговия и се обърнах към Шайн.
— Какво не е наред с него?
Тя ме погледна озадачено.
— Баща ми си е съвсем добре. Радва се, че съм тук.
— О, да — съгласи се той.
Шайн заговори тихо:
— Спрял е да използва Умението, за да крие състаряването си. Не бива да го използва повече, нито билките, които използваше.
Огледах стаята, докато се мъчех да потисна паниката, надигаща се в мен. Крал Умен ме гледаше отгоре от портрета си. Пронизващият му поглед и волевата брадичка на Пророк само ми напомниха още по-остро как бе угаснал отпаднал преждевременно умът му, жертва на опустошителната болест, болката и лекарствата, които взимаше, за да я потисне. Нещо в думите на Шайн привлече вниманието ми.
— Откъде знаеш това? Че не може да използва Умението?
Тя изглеждаше леко стъписана, сякаш ѝ бях задал неприличен въпрос.
— Лейди Копривка ми каза. Обясни, че го е използвал до крайност, по начин, който е надвишавал способността му да го контролира. Каза, че не може да ми го обясни съвършено, след като аз не притежавам тази магия. Но каза, че сега той е уязвим. Че не трябва да се опитва да борави с Умението и че никой не трябва да го използва върху него.
Отговорих на въпроса, който не зададе.
— Аз не съм опасност за него. Пих много силен чай от елфова кора, за да не може Винделиар да замъгли мислите и възприятията ми. Това отнема способността за Умението.
— Винделиар — промълви тя и пребледня. Спокойната ѝ фасада се пропука и видях пред себе си една злочеста млада жена, вкопчена страстно в утешителната рамка на чистите дрехи, топло легло и редовни блюда. Научи ли веднъж човек какво могат да направят безсърдечни хора, не може да го забрави. Злото винаги остава сред нещата, които могат да те сполетят.
— Ти си в безопасност — казах ѝ без полза.
Тя ме погледна.
— Засега — отвърна тихо. — Но Пчеличка не е. Тя го захапа, за да ме пусне. И аз избягах.
— Станалото — станало — казах вдървено. — Не мисли за това.
Настъпи мълчание. Сенч продължаваше да се усмихва. Зачудих се какви други билки е пил.
Шайн изведнъж заговори:
— Беджър… принц Фицрицарин. Искам да ви кажа, че съжалявам.
Извърнах поглед.
— Вече ми го каза, Шайн. Още когато те намерихме. Не е твоя вина, че са взели Пчеличка.
— Съжалявам не само за това — отвърна тя тихо.
Отклоних я от темата.
— Знаеш ли защо Пчеличка ухапа мъжа, който се е държал за теб, вместо Бялата, която е държала нея?
Тя поклати глава. В стаята настъпи мълчание и го оставих да натежи. Някои неща не стават по-добри, като се обсъждат.
— Умението — казах тихо. Това върна погледа ѝ към мен. — Някой говорил ли ти е за него? Че като една от Пророците може би си наследила дарбата за него?
Тя изглеждаше изненадана.
— Не.
— Добре. — Как да подходя към това? Сенч очевидно не беше махнал преградата, която бе сложил върху нея. Копривка знаеше, че Шайн бе имала Умение и че е била запечатана. Имах ли право изобщо да се намесвам в това? Поех си дъх и тръгнах по по-безопасна пътека. — Е, би могла. Сигурен съм, че когато почувстват, че моментът е дошъл, ще те изпитат за Умението. И ако го притежаваш, ще ти дадат обучението, за да го усъвършенстваш. — Сигурен бях, че всяко такова обучение ще е много по-различно от суровите уроци, на които бях подложен аз.