— Има го.
Двамата извърнахме погледи към Сенч. Главата му все така леко се поклащаше, почти като кимане.
— Нима? — Шайн изведнъж светна, засия от възбуда.
— Да. Разбира се, че го имаш. И си силна в него. — Усмивката на Сенч стана по-широка и за миг зелените му очи бяха точно толкова пронизващи, колкото винаги, когато впи погледа си в нея. — Не помниш ли как ме намираше в сънищата ми? Как ти, необучена и незнаеща, използваше своята магия на Пророк, за да ме намериш? Моята… възлюбена… дъщеря. — Изричаше всяка дума ясно и отделено. Очите му не се откъсваха от лицето на Шайн. Нещо премина между тях, нещо особено и лично, и внезапно разбрах какво е направил. Печатът ѝ Умение бяха думи, които той бе сигурен, че само той някога ще ѝ каже. Кой друг би я нарекъл възлюбена дъщеря?
Гледаха се в очите и осъзнах, че дишат в унисон. Устните на Шайн оформиха неизречена дума. Тате. Стаята бе затихнала и замряла като дълбоко езеро. Гледах ги, без да мога да проумея какво точно става, без да мога да реша дали е чудесно или ужасно.
Чух как външната врата на покоите на Сенч се отвори. Гласът на Стабилен го изпревари:
— Знаеш, че не трябва да посяга към Умението, Фиц!
— Не съм аз — отвърнах и видях стъписването на лицето му, щом влезе. Извърна поглед от Сенч към Шайн и след това очите му се разшириха, и в този миг разбрах, че е призовал Копривка. Погледът му отново се стрелна към мен.
— Тя трябва да спре! Лейди Шайн, моля ви, моля ви, спрете! Това може да е смъртта за него.
— Да спра? — Гласът ѝ бе като на сънуващ, който говори в съня си. — Това е моят татко. Мислех, че е забравил за мен. Или че ме е изоставил.
— Никога — закле се Сенч и силата в гласа му ме накара да се зачудя дали тя не го връща към живота, вместо да го убива.
— Не знам какво да направя! — призна Стабилен.
— И аз — казах.
Сякаш изтече много време, преди да чуя как вратата на Сенч отново се отвори. Този път беше Копривка, зачервена, и с нея една висока жена, която никога не бях виждал. Копривка я погледна и каза:
— Разделяме ги. Много леко. Ще помогна на лорд Сенч да възстанови стените си. Виж дали можеш да помогнеш на момичето. Стабилен, бъди готов да помогнеш. — Дъщеря ми ме погледна бегло. — По-добре ще е, ако не си тук. Усещам, че отново посяга към теб, опитва се да те притегли в течението.
— Отивам си.
Потиснах страха и неохотата си. Бях безполезен тук, ако не и по-лошо. Пречка за тях. Не се усъмних в това, което ми каза Копривка, и все пак това, че ме пъди, за да може да си свърши работата, жегна гордостта ми. Как го казваше Бърич? Безполезен като виме на бик. Това бях. Започваше да ми писва, че съм безполезен и некадърен.
Трудно ми беше да изляза и още по-трудно да реша къде да отида. Тръгнах към новото си жилище. Ключът се превъртя плавно в ключалката и влязох. Беше странно и чуждо място. Всякаква следа от времето на Търпение и Лейси отдавна бе заличена. Стаите, като всичко останало в замък Бъкип, бяха много по-импозантни, отколкото докато бях момче, дадено на милостта на Търпение. Някой беше загладил с гипс грубите каменни стени и ги беше боядисал в меко жълто, което ми напомни за стар череп. На пода на главната стая имаше килим и рисунки на цветя в рамки по стените. Камината беше запалена. Имаше няколко стола с извезани възглавнички и масичка с крака като котешки лапи. Нищо, което изобщо да намеква, че съм живял в тази стая.
В по-голямата спалня намерих дрехите си, спретнато прибрани в един гардероб. Бяха по-малко натруфените одежди на лорд Фелдшпат и няколко други, които Аш явно беше избрал за мен. Трогнах се като видях меча на Искрен на стената над леглото ми. Младежът наистина бе помислил за всичко. Или може би беше Спарк, казах си и се зачудих защо ми е толкова трудно да ги примиря в една личност. Пътната ми чанта от Върбов лес също беше тук и с облекчение открих, че запасите ми с отрови и малки инструменти и оръжия са ми оставени, както и книгата на Пчеличка. Очуканата чанта съдържаше единствените вещи в стаята, които наистина си бяха мои. Вдигнах я, отворих кедровия скрин и я скрих под меките вълнени одеяла.
Закрачих из стаите като вълк, оглеждащ границите на клетката си. В слугинската стая имаше тясно легло, малка ракла за дрехи и леген и кана. Раклата за дрехи беше празна. Аш и Спарк несъмнено щяха да се чувстват по-удобно да останат с Шута.