— Приличаш повече на Праотец — казах искрено. — Не е непривлекателно.
Лицето му грейна от изненада и той вдигна ръце и опипа загладената си кожа.
— Суета — укори се и мисля, че и двамата се изненадахме, когато се засмяхме.
— Чуй какво искам да правиш — казах. — Искам да ядеш и да си почиваш, и да продължаваш да се подобряваш. А когато почувстваш, че си готов, и само тогава, уверявам те, искам да те видя, че се движиш из замък Бъкип. Откриваш отново житейските удоволствия. Ядеш хубава храна, слушаш музика. Излизаш навън дори.
— Не. — Каза го тихо, но упорито.
Смекчих тона.
— Когато си готов, казах. И аз до теб…
— Не — повтори той по-твърдо и изправи рамене. Когато заговори, гласът му беше разсъдлив и почти хладен. — Не, Фиц. Не ме глези. Те взеха детето ни. И я унищожиха. А аз треперя от страх и плача заради смяната на една стая. Нямам кураж, но това не е важно. Не е важно, че съм сляп. Дойдох тук незрящ и ако трябва да отида незрящ, за да ги убия, ще отида. Фиц. Трябва да отидем в Клерес и да ги убием всичките. — Сложи ръце на масата. Изобщо не трепереха.
Стиснах зъби.
— Да — обещах му. Усетих, че съм също толкова спокоен като него. — Да. Ще ги убия. Заради всички нас. — Наведох се и потупах по масата, докато ръката ми се придвижваше към неговата. Хванах я. Той трепна, но не я издърпа. — Но не бих тръгнал на тази задача с притъпено оръжие. Няма смисъл да взема на такава задача човек, който все още се възстановява от тежки рани. Тъй че ме чуй. Подготвяме се. Имам да свърша някои неща, както и ти. Върни си здравето и куражът ти ще се върне. Започни да ходиш из замък Бъкип. Помисли кой ще бъдеш. Лорд Златен отново?
Смътна усмивка пробяга по лицето му.
— Чудя се дали кредиторите му все още са ядосани, както когато избягах.
— Нямам представа. Да проверя ли?
— Не. Мисля, че ще трябва да съчиня нова роля за себе си. — Помълча. — О, Фиц. Ами Сенч? Какво го сполетя и какво ще правиш без него? Знам, че разчиташе на помощта му. Всъщност аз разчитах на неговата помощ в това.
— Надявам се, че ще се възстанови и че няма да ни се наложи да се оправяме без него. — Помъчих се да говоря с оптимизъм. Отчаянието на лицето на Шута обаче само се усили.
— Ще ми се да можех да отида да го навестя.
Изненадах се.
— Можеш. Би трябвало. Може би утре. Може да отидем заедно.
Той поклати глава. Светлата му коса беше пораснала малко, но нямаше достатъчно плътност, за да легне, и се развя на облак.
— Не. Не мога. Фиц, не мога. — Вдиша дълбоко и отчаяно. После добави с неохота: — А трябва. Знам, че трябва. Скоро.
Отвърнах бавно:
— Трябва, наистина.
Изчаках спокойно.
— Утре — заяви най-сетне той. — Утре ще отидем заедно при Сенч. — Вдиша дълбоко. — А сега си лягам.
— Не — казах. — Не е нощ и тъй като точно сега нямам какво да правя, няма да те оставя да спиш, а ще поговорим. — Отидох до покритите с пердета и затъмнени от кепенците прозорци. Дръпнах пердето и отворих широко старомодния вътрешен капак. Зимната светлина се изсипа през дебелото грубо стъкло. — Свиреп ден е навън. Щормът над водата навява пръски и всяка вълна е увенчана с бяло.
Той стана и направи няколко бавни предпазливи стъпки, ръката му зашари във въздуха пред него. Заопипва за мен, след това пъхна ръка под мишницата ми и се взря слепешком навън.
— Мога да видя светлина. И усещам студа от стъклото. Помня тази гледка. — Изведнъж се усмихна. — Стената под този прозорец е стръмна, нали?
— Да. Не може да се изкачи. — Изчаках. Той внезапно въздъхна и усетих как напрежението му донякъде спадна. Хрумна ми идея. — Помниш ли доведения ми син, Хеп?
— Така и не го опознах добре, но го помня.
— Дошъл е в Бъкип. Заради траура за Пчеличка. Нямах много време с него, всъщност почти не говорихме. Мисля да го поканя да ми попее тази вечер. Някои от старите песни и някои от любимите на Пчеличка.
— Музиката облекчава болката.
— Ще го поканя да дойде тук.
Ръката му стисна моята.
— Ами… добре.
— Може би и Кетрикен ще ни навести.
Той вдиша накъсано.
— Би било… приятно. — Ръката му се вкопчи в ръкава ми.
— Сигурен съм, че ще е приятно.
И се изненадах колко ми олекна на сърцето. Търпение някога ми бе казала, че най-добрият начин да престана да се самосъжалявам е да направя нещо за някой друг. Може би неволно бях открил какво щях да правя с живота си, поне за кратко: да извадя Шута от състоянието на вцепененост и страх и да го върна към живот, в който има някои малки удоволствия. Ако можех да постигна това, то можеше да облекчи съвестта ми поне малко, когато дойдеше време да тръгна. Тъй че прекарах един час с него в обмисляне на вечерното събиране. Аш с радост отиде до кухнята да донесе освежителни напитки и закуски, а след това да отиде да потърси Хеп и да му предаде молбата ми. Пратихме го и по още една работа — да иде до старите конюшни да намери Настойчивост и да донесат враната в покоите на Шута. Когато най-сетне излязох от стаята, срещнах двете момчета. Качваха се по стълбището. Враната бе кацнала на ръката на Настойчивост като ястреб. Реших, че въвеждането на Настойчивост в малкия кръг приятели на Аш ще е добре за всички.