Мисля, че Шайн бе почти облекчена от възможността да разкаже какво я беше сполетяло. Думите ѝ бяха колебливи в началото, а след това се заизливаха на порой. Научих имената на някои от похитителите ѝ и слушах с ужас как бяха занемарили детето ми в най-тежкото му боледуване. Едва когато Шайн спомена за смяната на кожата на Пчеличка осъзнах какво се е случило. Също както с Шута, като че ли с приближаването ѝ към онова, което ѝ бе предопределено да направи, цветът ѝ трябваше да потъмнее. Само че според разказа на Шайн Пчеличка беше станала по-бяла. Изтласках от ума си всякакви изводи: казвах си упорито, че трябва да остана съсредоточен върху всяка дума на Шайн. По-късно щях да помисля какво означава това за мен. И какво ще означава за Шута.
Записах грижливо всяка болезнена подробност и още повече се зарадвах на това, че нито чаровният изнасилвач, нито херцог Елик бе получил лека смърт от ръцете ми. Но когато разказът на Шайн стигна към края си, за мой ужас тя довери на двете болката си от откритието, че мъжът, когото бе смятала за свой ухажор, всъщност е неин брат. Тогава заплака, момиче с разбито сърце, разплакано от това, че макар дългият ѝ кошмар да беше свършил, се беше събудила за истината, че мъжът, когото е обичала, не можеше никога да е неин така, както го е желала.
Копривка прикри стъписването си, а Кетрикен просто каза, че не е имало как някой от двамата да го е знаел. Никоя от двете не я укори, нито ѝ предложи съвет. Оставиха я да си изплаче болката, а когато заспа в голямото кресло в стаята, Копривка просто я зави и я остави там, а Кетрикен продължи с преждата.
Фицбдителен обаче не понесе леко разкритието, че двамата с Шайн са брат и сестра. За моя изненада, той не изостави името си на незаконен син, за да приеме фамилното на Сенч. Подложи ни всички на няколко седмици мрачно мълчание. Седнеше ли близо до Шайн на маса, задържаше погледа си върху храната и изобщо не се включваше в разговор. Бях благодарен, че Сенч повечето пъти се хранеше в стаята си и че Шайн често оставаше с него, защото старият Сенч щеше бързо да долови притеснението на Лант. Погледите, които Лант отправяше към нея, щом се подминеха в коридорите, бяха твърде прозрачни, за да съм спокоен. Боях се да се намеся, но точно когато се бях убедил, че трябва, го направи Ридъл.
Една вечер той подкара твърдо Лант да седне между двама ни и настоя да обсъдим качествата на любимите му кръчми в град Бъкип. Това доведе до късна нощна експедиция да посетим и трите. В края на нощта тримата залитахме заедно обратно към замък Бъкип. В един момент, докато кретахме едва ли не слепешком нагоре по заледения път, Лант нададе жален вой:
— Но никой не разбира какво ме сполетя и как се чувствам!
Ридъл му каза грубо:
— А това е най-големият късмет, който можеше да сполети теб или тези, които държат на теб. Остави го зад себе си и помисли отново за това след двайсет години. Каквото и да е било, не можеш да го промениш. Тъй че престани да се вкопчваш в него и остави времето и разстоянието да си свършат работата.
Мъкнех се до тях в тъмното. Нощта бе толкова студена, че усещах лицето си като вкочанена маска. Мъчех се да не мисля, но тогава Ридъл запя старата песен за сина на дърваря и след втория стих двамата с Лант се включихме. Когато дойде на масата следващата вечер, Лант заяви, че е прекарал деня в риболов в открита лодка и е хванал калкан, голям колкото малко дете. Бях безкрайно доволен как Копривка хвърли на Ридъл много специална усмивка над наведената глава на Лант, докато той се захвана с храната си с апетит, какъвто не бяхме виждали от Зимния празник.
Така бавните луни на зимата се точеха покрай всички нас. Бях по-самотен от всякога в живота си и това ме устройваше. Беше самота, която поддържах. Не позволявах нищо да ме засегне прекалено дълбоко. Съставях плановете си. Със сърце на ловец, изчаквах зимата да отмине и да дойде по-добро за пътуване време. Написах няколко много дълги писма, едно за Хеп, едно за Кетрикен и други за Копривка и Ридъл. Помислих дали да напиша едно до нероденото ми внуче и реших, че изпадам в сантименталност. Писмото до Сенч беше най-трудното, защото се чудех дали изобщо ще го прочете с бистър ум. Също като Искрен, подписах и затворих писмата, и ги прибрах на сигурно място.