Понасях всеки ден в чакане, докато някои прекършени неща бавно заздравяваха. Умението ми се върна, с гъделичкането на случайна мисъл в началото, а след това на шепоти. Използвах го колкото е възможно по-малко — уважавах съвета и желанието на дъщеря ми в това отношение. След това го упражнявах, но внимателно, на стегнати отпращания към Шишко или общ коментар към Копривка. Започнах да долавям различните котерии в Бъкип и подслушвах безсрамно, когато посланията им бяха небрежни. Градях дисциплината си в Умението точно толкова систематично, колкото укрепвах мускулите си и бойните си умения. Денем понасях синините си в учебния двор, а нощем упражнявах мятане на ножове и изваждане на отровата от ръкава си. Наблюдавах с очакване времето да стане по-добро за път и изчаквах самият аз да стана по-убийствено опасен за враговете си.
Стараех се да устроя на сигурно всяко същество, разчитащо на грижите ми. Враната се оказа приятна добавка към стаята на Шута, защото Настойчивост я носеше ежедневно да го види. Беше компания за Шута така, както никое човешко същество не можеше да бъде, и понякога дори се чудех дали не ги свързва нишка на Осезанието. Кълвеше думите от него както гълъб кълве зърно. Въпреки слепотата си той успяваше да я учи на номера и никога не съм бил толкова изумен, колкото в деня, когато ѝ каза: „Вземи лъжицата на Фиц“ и тя бързо подскочи на масата и ми я открадна. Пъстра като че ли не откликваше на моето Осезание, но езикът и реакциите ѝ бяха като на обвързано с Осезанието същество. Озадачаваше ме.
Колкото до Бързонога, нямах голяма нужда от кон, докато живеех в замъка. Все още я навестявах от време на време в замъка. Няколко пъти заварих Настойчивост облегнат на вратата на яслата ѝ, явно се възхищаваше на кобилата. Тъй че не бях изненадан в деня, когато Бързонога кривна глава към мен.
Подаръкът ми?
Поискай го.
Намерила съм си партньор. Погрижи се да остана с нея.
Готово.
И толкова. След това Бързонога ме пренебрегна напълно. Настойчивост понастръхна, когато помолих момичето да се заеме с упражняването и тимаренето на Бързонога, но не се трогнах. Видях блясъка в очите на Търпение, когато ѝ възложих задължението, и разбрах, че ще се радва на кобилата с открито сърце, каквото аз не можех да предложа. Започнах да посещавам конюшните все по-рядко и когато видях, че Бързонога се е свързала с нея, не се намесих. Прекрасният партньор, когото бях отхвърлил, се отдаде напълно на друг. Заслужавах съжалението, което ме жегна. Беше твърде късно да променя нещата, а и нямаше да го направя, дори и да можех.
Шутът продължаваше да се възстановява, но много бавно. Вечерта, когато дойде при мен в Голямата зала, изпитах облекчение. Аш очевидно беше избрал облеклото му, защото видях колко е доволен от вълнението, което предизвика. Шутът носеше дълъг черен халат в стил отпреди половин век, украсен с луни и звезди, изрязани от друга тъкан и пришити по дрехата. Носеше широкопола мека шапка, която някога бе на лорд Фелдшпат, украсена сега със зелени копчета и талисмани от месинг и калай. Бастунът му, резбован със змии и дракони, беше негова лична изработка и се зарадвах, като видях, че се е заел със старото си любимо занимание за убиване на времето. Пъстра клечеше на рамото му и придаваше още по-голяма странност на външността му. Аш го поведе към стола до мен и на тези, които го поздравиха, той се представи като Сивия, пътник от далечния Сатайн. Не заяви никаква знатна титла, а се представи като чуждоземен маг, дошъл в Бъкип, за да изучи легендарната магия на Пророците. Облеклото и аксесоарите му бяха толкова странни, че златните му очи и нашареното му с белези лице изглеждаха съвсем на място. Онази първа вечер не се задържа дълго, но докато зимата отминаваше, започна да се движи из замък Бъкип. Не си спечели нови приятели като Сивия маг, но започна да поздравява тези, които го бяха познавали. Видях, че новата роля му доставя удоволствие, и Аш, както и Спарк, като че ли много се забавляваха да му помагат в нея. Двамата младежи, мислех си, щяха да се грижат добре за стария ми приятел. Тъй че криех чувствата и мислите си дори и от Шута.
Виждах как Копривка наедрява с детето, което носеше, а Ридъл стана още по-загрижен за нея. Кетрикен и Елиания не можеха да сдържат радостта си за нея. Утешавах се с това, че е обкръжена от обичта им, докато аз самият грижливо се държах на разстояние. Ако не позволях някой да зависи от мен, не можех да проваля никого.