През повечето нощи сънят ми убягваше. Всъщност нямах нищо против. Посред нощ библиотеките на Бъкип бяха празни, освен мен и лампата ми. Започнах да ги претърсвам грижливо. По някое време Сенч беше развил силен интерес към онова, което той наричаше „религията на Белия пророк“. Намерих свитъците, които беше събрал. Някои преведох наново, а други поднових с усърдно преписване. Тук най-сетне намерих сведенията, които търсех. Клерес беше далечен, много по-далече от всяко място, където бях ходил. Описанията за пътувания до Клерес бяха стари и понякога противоречиви. Не обсъждах работата си с никого. Бавното събиране на информация ме поглъщаше.
Заделях си време да слизам до град Бъкип и да посещавам няколко от кръчмите, където се събираха моряците. Издирвах онези, които бяха дошли от най-далече, и ги разпитвах за някакви новини за едно място, наречено Клерес. Трима бяха чували за него, но само един заяви, че изобщо е посетил онова далечно пристанище. Бил още момче, на едно от най-ранните си пътешествия. Словоохотливият старец се постара да ми каже за близките му пристанища, но времето, суровият живот и многото ром бяха уронили паметта му.
— Иди до Острова на подправките — каза ми той. — Там има хора, които търгуват със Слугите на Белия остров. Те ще ти покажат верния път.
Малка податка, която придаваше очертания на предстоящото ми пътуване.
Бях облекчен от това, че уменията ми на професионален убиец вече не принадлежат на моя крал. Дори споделих с Предан колко облекчен съм на една вечеря в покоите на Сенч. Старият ми наставник ровичкаше вяло в яденето си, докато нашият крал обясняваше решенията си да ни извади на показ.
— Знам, че беше неудобно за теб, Фиц, но новият ти статут изискваше подходящи стаи. И един син на династията на Пророка не бива да се промъква из тайни проходи и да шпионира хората си. — Остави вилицата си с въздишка и ми се усмихна уморено. — Фиц, приключих с тайните. Виж докъде ни доведоха те. Помисли как изкривиха детството на Шайн и Лант, да не говорим за теб. И белята, която можеше да стане от запознанството им, когато не знаеха за родството си.
Дъвчех бавно, забил поглед в храната си, и се чудех как е стигнал до това прозрение. Надявах се смисълът да убегне от вниманието на Сенч.
— Помисли за короната си и за последното писмо на баща ми до теб, скрито за толкова много години и знайно само за Сенч. Ако той бе загинал във Войните на Алените кораби, никой нямаше да е научил за желанията на Искрен за теб. Гледам Сенч както е сега, как се усмихва и кима, и се чудя какво ли още е знаел и вече е забравил, какви ключови моменти от историята на Пророците никога няма да бъдат разкрити от него.
Вдигнах очи да видя как понася Сенч този укор, но той, изглежда, се беше заел да подрежда зърната грах на две отделни купчинки в чинията си. Усети погледа ми и извърна очи към мен. Левият му клепач бавно се спусна и се отвори отново. Спрях да дъвча. Беше ли ми намигнал? Или беше част от унинието, изписано на лицето му? Погледите ни се кръстосаха, но зелените му очи бяха мътни като морска вода.
Предан продължаваше:
— Знам, че беше трудно за Шута, но мисля, че беше разумно решение. Може би той никога няма да бъде толкова весел като някога, когато беше лорд Златен, но вече не трепери в тъмното. Със сигурност това е по-добре за него, отколкото да се крие в старата тъмна бърлога на Сенч.
— Какво ще стане с онези стаи?
— О, евентуално ще преместим гардероба в стаята на лейди Дайми и ще възстановим вратата към тях. Лейди Розмарин е започнала да преглежда какво има там. Каза ми, че с някои неща трябва да се внимава. Няма бързане. Една празна стая или пет в този разхвърлян замък не е толкова голяма грижа като един дракон в Беарния. Мислил ли си какво би могло да се направи с дракона Балипер?
— Бих помогнал с удоволствие в разтребването на старата бърлога. Розмарин е права, че там има вещи, които трябва да се изнесат с голямо внимание. Ще се погрижа за някои от тях.
И много вещи, които щяха да са доста полезни за мен. Вече замислях да го направя колкото може по-скоро. Знаех няколко входа към шпионския лабиринт. Но сега не беше моментът да разсъждавам за това, за да не усети Предан посоката на мислите ми. Така че добавих:
— Колкото до дракона, винаги може да се убие. Но след като може да говори с някои хора и след като има родственици сред драконите на Келсингра, това може би няма да е най-доброто решение.
— Последният ни изход е, да. Ако го убием, херцозите ми ще го приемат като най-лесното решение. Точно сега съм забранил всякакви бойни действия срещу който и да е дракон.