— Ами, тогава единственото решение е да се отнесеш с него както би се отнесъл с всеки зле възпитан гост. Избираш какво ще му дадеш, предлагаш го безплатно и се надяваш да е доволен от това. Не му предлагаш удобства. Надяваш се да остане за много малко. — Помъчих се да измисля ново решение. — Сравняваш фермите, които нападат, с тези, които не закачат. Откриваш какви условия предпочитат и не ги създаваш.
— Ама много ядат — измърмори Предан притеснено.
— Твърде много! — съгласи се внезапно Сенч. Двамата се извърнахме към него. Очите му блестяха от яд. Гледаше право към мен. — Твърде много розмарин има на тази птица! Не мога да го понасям. Има ли нещо по-лошо от калфа готвачка, която си въобразява, че знае по-добре от майсторката си! Мърла! Това е тя!
— Лорд Сенч, това не е птица, а сърнешко. И никакъв розмарин не намирам в него — отвърна кротко, но без полза Предан на оплакването му.
— Пфу! — Сенч избута чинията си настрани. Посочи ме с възлестия си пръст. — Моето момче щеше да се съгласи с мен, мисля! Той никога не обичаше тя да разбърква котлето, моят Фиц. — Бавно огледа стаята. — Къде е Фиц? Моето момче?
— Тук съм — казах безнадеждно.
Погледът му се върна на мен.
— О, съмнявам се. — Отпи бавно от виното си. След като го остави, ме погледна отново и рече: — Знам си аз момчето. Щеше да си знае работата. Щеше да е усетило шпорите. Отдавна щеше да е заминало, да.
Усмихнах се и го потупах по ръката.
— Импулсивното момче, което тичаше из замък Бъкип с изваден меч ли? Наистина отдавна си е отишло, лорд Сенч.
Сенч трепна. За миг зеленоокият му поглед се сплете с моя. След това той се усмихна унило.
— Толкова по-добре. — Въздъхна бавно. — Макар че ми липсва понякога.
31.
В хаос
В този сън всичко вонеше. Бях в едно ужасно място. Около мен обикаляха животни без кожи. Приличаха на сърни, окачени в навесите за охлаждане, след като кръвта се е изцедила от труповете и когато ловците вече са ги одрали. Не знам откъде знаех това, защото никога не бях виждала ловци да тръгват на лов, нито сърни, окачени да им изтече кръвта преди дрането. Животните бяха тъмночервени и синкави и розови, с лъскави бели мускули. Най-лошото беше с облещените им очи. Не мигаха.
По улиците мъжете и жените носеха кожите на животните. Беше толкова явно погрешно и в същото време всички в Уортълтрий мислеха, че е най-нормалното нещо на света. Не исках да съм там.
На водата една голяма морска птица с широки бели криле ни повика да побързаме. Накараха ме да тръгна.
Тази нощ изобщо не спах. Спорех със себе си, а след това взех книгата на Пчеличка. Запрелиствах я бавно, удивлявах се на илюстрациите ѝ и на странните ѝ фантазии. Но дори и това не можа да ме отвлече. Сенч беше прав. Вироглавото момче, което бях някога, щеше да е тръгнало на път преди месец. Напомних си за времената, когато се бях поддавал на такива импулси. Първия път ме беше докарало в тъмниците на Славен. Втория път котерията на Умение на Славен едва не ме беше убила. Никакви грешки не можех да си позволя този път. Добре знаех, че ще ми е последният. Тъй че обмислих с какво разполагам. Умението ми се беше възстановило. Тялото ми беше заякнало, оръжията ми бяха готови. Пролетта скоро щеше да дойде. Погрижил се бях колкото мога за всички в замък Бъкип. Щях да уредя нещата си във Върбов лес и да тръгна.
На другия ден заявих, че ще отида до Върбов лес да видя как са там. Никой не възрази. Копривка напълни два коша с подаръци и дрънкулки за слугите. Настойчивост щеше да дойде с мен, защото прецених, че трябва да посети майка си и може би да остане там.
Денят ни за пътуването изгря син и ясен. Бях поканил Шута да дойде с мен. Той отказа. Очаквал го бях. Това, което ме изненада, беше тихият гняв в гласа му, когато каза:
— Докато ти се мотаеш насам-натам, аз трябва да се подготвя за пътуването си до Клерес. Когато каза, че не можеш да тръгнеш с мен заради Пчеличка, разбрах. Когато каза, че е отвлечена и че не можеш да напуснеш, докато тя не бъде спасена, разбрах. Но те унищожиха детето ни, а ти все още не правиш нищо.
Изчака за отговор и мисля, че мълчанието ми само усили гнева му.
— Не те разбирам вече — каза тихо. — Те унищожиха детето ни. Лежа буден и обмислям отмъщението си. Напрягам тялото си да укрепне. Ежедневно правя усилия да стана по-издръжлив. Готов съм в мига, в който кажеш, че тръгваме. А ти ми предлагаш разходка. До Върбов лес. — Тонът му беше пълен с негодувание.
Казах му истината.
— Не съм убеден, че здравето ти би позволило да пътуваш до Клерес, още по-малко да предприемеш отмъщението, което искаш. Не си готов, Шуте. — Премълчах, че можеше никога да не бъде.