— Но с теб или без теб, трябва да го направя. Нямам избор. Тъй че си правя своите планове.
— Винаги сме имали избор, дори когато всички възможности са изглеждали лоши.
— Имам само един път — настоя той. Поклати глава, после приглади с ръка облака светла коса. Гласът му се промени. — Фиц, започнах отново да имам сънища. Както когато бях дете.
— Всички имаме сънища.
— Не. Не всеки има такива сънища. Тези сънища са спрямо обикновените сънища както пиенето на вино спрямо помирисването му! Те са очевидно знаменателни.
— От драконовата кръв ли са? Помня, че ми каза, че си имал драконови сънища. За лов и за летене.
Той пренебрегна въпроса ми с махване с дългопръстата си ръка.
— Не. Онези бяха други. Тези са… Фиц, знам какво ни предстои. Трябва да тръгнем. Сънувам за Вълка от Запада.
Думите прокънтяха познато в ушите ми, но не можех да се сетя къде съм ги чувал. Мой ред беше да поклатя глава.
— Трябва да тръгвам, Шуте. Има неща, които трябва да се уредят.
Той сви устни.
— С теб или без теб, приятелю. С теб или без теб.
И така го оставих. Изглеждаше лош начин да се разделим и се бях смълчал, когато потеглихме от замък Бъкип. Яздех една здрава кобила от конюшните, която нямаше нищо против кошовете. Настойчивост яздеше до стремето ми, също смълчан. Мисля, че мисълта за гостуване у дома повече го плашеше, отколкото го радваше.
Пътуването ни беше без произшествия. Времето се задържа хубаво. Охраната ми се държа добре в хановете и Фоксглоув изглеждаше доволна от тях. Когато наближихме Върбов лес, сърцето ми натежа, а Настойчивост стана мрачен. Щом отбихме от пътя по дългата алея, оклюмалите натежали от сняг брези надвиснаха в дъга над нас и затъмниха деня. В един момент Настойчивост извърна глава настрани и се загледа и разбрах, че там е паднал от халкидската стрела. Никой от двама ни не проговори.
Видях изгорелите конюшни още преди да сме зърнали къщата. Бях се разпоредил останките от плевника и костите на загиналите там да се изгорят. Развалините вече бяха разчистени, останало беше само едно пепеляво черно петно отъпкан сняг около каменната основа. Вдигаха се нови греди; единият край вече беше затворен. Един булдог ни посрещна с лай и ръмжене. Момиче притича, хвана го за нашийника и го задърпа назад.
— Това е господарят! — извика някой в конюшните и видях как друг забърза към къщата. Няколко ратаи дойдоха да вземат коня ми и коня на Фоксглоув и упътиха гвардейците къде могат да подслонят животните си. Освободих Настойчивост да им помогне.
Посрещна ни икономът Диксън. Палтото му бе обшито с костени копчета, боядисани в жълто и зелено. Високата длъжност явно го радваше. Помислих си само, че бих искал да ме посрещне Ревъл. Диксън ми каза, че всички се възрадвали от новината за спасяването на лейди Шън. Надявал се, че е добре, защото имал хубави спомени за нея. Надявал се скоро да се върне. Казах му кротко, че тя вече живее в Бъкип. Той попита за Фицбдителен и каза, че липсвал на всички. Отвърнах му, че и той вече живее в Бъкип. След това, с променен тон, той наведе очи и каза, че всички дълбоко се натъжили, като чули за загубата на лейди Пчеличка.
— Такова малко детенце беше, и все пак толкова сладка, въпреки че беше странна. Човек би могъл да каже, че не беше за този суров свят. — Изгледах го и той се изчерви. Попита припряно дали желая да си отдъхна, или закуски и освежителни напитки, но вместо това го помолих да ми покаже какво е направено в мое отсъствие. Вече бях забелязал, че входните порти са умело поправени.
Тъй че той ме поведе из къщата.
Спалнята ми беше оправена. Заключеният скрин, където пазех личните си вещи, беше устоял на нападателите. Следващата стая беше стаята на Пчеличка. Диксън заговори тихо, все едно беше в близост до човек на смъртен одър.
— Позволих на слугинята ѝ да я спретне, сър, и да върне всичко както се поддържаше преди…
Гласът му заглъхна. Отвори вратата и изчака да вляза. Погледнах гладко изпънатата покривка на леглото, малкото наметало на куката и чехлите до камината. Всичко чисто и спретнато. Всичко си беше тук — освен детето. Пресегнах се покрай Диксън и затворих вратата.
— Ключът, ако обичаш — казах и той извади голямата си халка с ключове и ми го показа. Протегнах ръка и той ме зяпна за миг, след което го измъкна от халката. Заключих вратата и прибрах ключа в джоба си. — Продължавай — казах му и продължихме към стаята на Шайн. Беше изрядно подредена, както никога не я бях виждал, докато тя я обитаваше. — Опаковай всичко — казах на нещастния иконом — И ѝ го изпрати в Бъкип.