— Както наредите, сър. — Той въздъхна. Знаех, че го очаква грандиозен труд.
Наредих му да направи същото с вещите на Лант. Диксън попита дали ще изпратя нов писар за учител на децата и да поддържа сметките. В скръбта си бях забравил да помисля за такива неща. Децата на имението заслужаваха по-добро от мен. Обещах, че ще го направя.
Освободих го при вратата на личния ми кабинет. Разбитата ключалка беше вещо поправена. Ваянието на Шута все още стоеше на лавицата. Стойките за свитъци бяха поправени и някой се беше постарал да подреди писалището ми. Нямах сърце за това все още. Затворих и заключих двукрилата врата и си тръгнах.
Диксън беше поръчал да ни приготвят хубава храна за добре дошли. Фоксглоув го похвали, както и кухненския персонал, и той засия. След като се нахраних, се оттеглих, за да прекарам нощта загледан в тавана на стаята, която бях споделял с Моли. Никога не съм бил толкова вярващ, че да се моля, а и да бях, по-вероятно щеше да ме чуе Ел, безсърдечният бог на морето, отколкото милата Еда на полята. Но към някого или към нещо, или може би към Моли, онази нощ излях извиненията си и дълбокото си желание да изкупя вината си. Обещах да се отплатя: болка за болка, кръв за кръв. Струваше ми се, че никой и нищо не ме слуша, но в най-тъмните часове на нощта усетих как Копривка докосна мислите ми.
Добре ли си?
Знаеш, че не съм.
Да, знам. Вдигни стените си, тате. Пееш скръбта си като някоя от мелодиите на Шишко.
Децата на Върбов лес имат нужда от нов учител. Някой много нежен и добър.
Прав си. Ще им намерим някого.
Добре ли върви всичко с теб и бебето?
Да. Не съм повръщала от два дни. Отново мога да ям с удоволствие.
Радвам се да го чуя. Лека нощ.
Тъй че вдигнах стените си и усетих как сърцето ми заби и заблъска срещу тях като морски щорм по вълноломите на град със спуснати кепенци. Зачудих се в онази тъмна нощ дали изобщо някога ще изпитам нещо друго освен болка и угризение.
Станах преди разсъмване и по стар навик слязох в кухните. Тавия и Блага вече се трудеха там, както и едно девойче, Лея. Имаше и ново слугинче в кухнята, Кестенка. Тавия обясни, че след като изпила „припомнящия чай“, Елм загубила ума си. Вече била смъртно уплашена от мъже, дори от баща си и братята си. В по-кротките ѝ дни я държали до огнището да бели картофи или да върши каквато и да е черна работа. Днес, тъй като знаели, че може да дойда в кухнята, я пратили другаде, тъй като щом видела възрастни мъже, почвала да пищи. Лея се разплака. Не исках да слушам повече.
Но Нътмег, старата ни готвачка, беше дошла да помогне с приборите от снощното ядене и да поклюкарства безскрупулно за разни слуги. Овчарят Лин стъписал всички, като се опитал да сложи край на живота си, но бил спрян тъкмо навреме от един от синовете му. Сега го наблюдавали по-изкъсо, макар да твърдял, че било в момент на отчаяние и че никога повече не би опитал да се убие. Имал кошмари всяка нощ за хвърляне на трупове в горящите конюшни. Тънка, една от работничките в овощните градини, се удавила. Някои казвали, че тръгнала непредпазливо по тънкия лед, а други, че била превъртяла след онова, което преживяла. Едни слуги бяха напуснали, други бяха наети. Нътмег разказваше ужасни подробности и се насилих да седя и да слушам, въпреки че жадувах да побягна. Тези неща просто трябваше да се чуят. Тези неща бяха горивото, което щеше да ме подклажда, ако собствената ми решимост се разколебаеше.
Тавия беше пребледняла. Нътмег продължаваше. Лея продължаваше да разбърква нещо в един котел. Не знаех дали лицето ѝ бе зачервено от горещината на огъня, или от потисканите чувства. Един от градинарите бил изнасилен от нападателите. Оттогава се пропил и бил напълно безполезен.
— Направо са му разпрали задника — каза Нътмег. — Човекът спря да яде от страх, че ще трябва да сере. Но пие. О, как пие! Мъжете от града, те не разбират. Собственият му брат му рече, рече му: „Аз щях да се бия и да умра, преди да ми го направят това.“ Но те не бяха тука. Само ние можем да го разберем. — Месеше тесто за хляб и изведнъж ме изненада със силата, с която го тресна на дъската. Извърна погледа си към мен, старите ѝ очи бяха пълни със сълзи.
— Знаем, че ще ги накарате да си платят, сър. Чухме какво сте направили на Елик, оня на големия кон, дето ги гледаше отвисоко всички. И на оня хубавец с жълтата коса, сплетената, дето изнасилваше момичета сякаш не можеше да се насити. Хубаво сте ги подредил, така чухме, и си го заслужиха всичкото, че и отгоре!
Гласът ѝ сякаш идваше от много далече. Кой… разбира се. Беше с мен. Беше видял труповете. И момчето бе говорило, тук у дома, между приятелите си. А гвардейците ми сигурно го бяха разкрасили, както правят всички войници.