— Изглежда много по-добре на теб, отколкото на мен.
— Модата странства. Имах шапка почти като тази. Преди години.
Изчаках.
Той въздъхна тежко.
— Какво съм ти разказал и какво не съм? Фиц, в мрака, в който живея, умът ми ми се изплъзва и вече трудно мога да разчитам на себе си.
— Много малко си ми разказал.
— Нима? Може би наистина е много малко, но те уверявам, че нощ след нощ, в килията си, говорех с теб надълго и подробно. — Устата му се изкриви в тъжна усмивка. Свали шапката и я остави на масата, а тя се сви на перуката си като животинче. — Всеки път, когато ми зададеш въпрос, той ме изненадва. Защото чувствам, че ти много често беше с мен. — Поклати глава, после внезапно се отпусна в стола си и известно време като че ли се взираше в тавана. Заговори в тъмното. — С Прилкоп напуснахме Аслевял. Знаеш това. Пътувахме до Бъкип. Това, което навярно изобщо не си предположил, е, че използвахме стълбовете на Умението. Прилкоп каза, че научил за това от своя Катализатор, а аз бях с посребрени връхчета на пръстите, откакто бях докоснал Искрен. И тъй, дойдохме в Бъкип и не можах да устоя на изкушението да те видя за сетен път, да си взема поредното сбогом. — Изсумтя на собствената си глупост. — Съдбата измами и двама ни в това. Задържахме се известно време, но Прилкоп държеше да тръгне. Отпусна ми десет дни, защото, както си спомняш, бях все още много слаб, а той прецени, че е опасно да прибягвам до стълбовете твърде често. Но след десет дни започна да се дразни и да настоява да тръгнем. Всяка нощ ме подканяше да напуснем, изтъкваше това, което знаех: че заедно с теб сме направили промяната, която бе моята мисия. Времето ни заедно беше свършило, и то отдавна. Задържането ми близо до теб щеше само да предизвика други промени в света, промени, които можеше да са много по-малко желани. Тъй че ме убеди. Но не напълно. Знаех, че е опасно, знаех, че угаждам на себе си, още докато го извайвах. Ние тримата заедно. Ти, Нощни очи и аз. Изваях го от паметен камък и впечатах своето сбогом в него. После оставих дара си за теб. Знаех, че когато го докоснеш, ще те усетя.
Бях стъписан.
— Усети ли ме?
— Казах ти. Никога не съм бил разумен. Благоразумен имам предвид.
— Но аз не усетих нищо от теб. Е, имаше го посланието, разбира се.
Чувствах се измамен. Беше знаел, че съм жив и добре, но бе запазил своето състояние скрито от мен.
— Съжалявам. — Каза го искрено. След миг продължи: — Отново използвахме стълбовете. Беше като детска игра. Скачахме от един изправен камък на друг. Той винаги държеше да изчакваме между пътуванията. Беше… объркващо. Все още ми призлява, като си помисля за това. Знаех колко е опасно да го правим. На един от скоковете… отпътувахме до някакъв изоставен град. — Замълча, после отново заговори тихо. — Не бях ходил там. Но в средата му имаше една висока кула и когато я изкачих, намерих картата. И счупения прозорец, и отпечатъците от пръсти в саждите от огъня. — Замълча. — Сигурен съм, че беше кулата с картата, която си посетил.
— Келсингра. Така я наричат Драконовите търговци сега — отвърнах, тъй като не исках да го отклоня от разкритията му.
— По настояване на Прилкоп останахме там пет дни. Помня го… странно. Макар и да знаех какво може да бъде и да прави камъкът, да го накараш да ти говори продължително е уморителна работа. Усещах, че не мога да избягам от шепота където и да отида. Прилкоп каза, че било заради сребристото Умение на пръстите ми. Градът ме притегляше. Шепнеше ми истории, докато спях, а когато бях буден, се опитваше да ме притегли в себе си. Поддадох се веднъж, Фиц. Смъкнах ръкавицата си и пипнах стена в някогашен пазар, мисля. Когато се осъзнах, лежах на земята до огън, а Прилкоп беше стегнал багажа ни. Носеше дрехи на Праотците и беше намерил такива и за мен, включително наметала, които ти помагат да се скриеш. Настоя да напуснем незабавно. Заяви, че пътуването ни през стълбовете е по-малко опасно за мен, отколкото да прекарам още един ден в града. Каза, че му е отнело ден и половина, докато ме намери, и че след като ме е извлякъл съм спал още цял ден. Имах чувството, че съм живял година в Келсингра.
Замълча, после добави:
— Така че напуснахме.
— Гладен ли си? — попитах.
Той обмисли въпроса внимателно.
— Тялото ми е отвикнало от редовно хранене от много време. Почти ми е странно да знам, че мога да те помоля за храна и ти ще ми я дадеш. — Закашля се, обърна се настрани и се присви от спазъм. Кашлянето продължи доста дълго. Донесох му вода и той отпи, но от това кашлянето и хриптенето само се проточиха. Когато най-сетне успя да си поеме дъх и да заговори, по страните му бяха потекли сълзи. — Вино, ако имаш. Или бренди. Или още вода. И нещо за ядене. Но не много, Фиц. Не бива да бързам.