Погледнах ги. Жалка и нищожна колекция, която да очертае живота на един човек. Ваянията, които Шутът беше правил за мен в по-добри времена. Последната риза, която Моли бе ушила за мен, твърде скъпоценна, за да я нося дори.
Помислих за нещата, които щях да оставя тук. Всичките вещи на Моли, които бях дал на Пчеличка, щяха да останат в стаята ѝ. Четката ѝ за коса и гребенът. Книгите за билки, с които Моли беше учила Пчеличка да чете. Представих си, че е носела колана на Моли и малкия нож, когато я бяха отвлекли. Взети ѝ несъмнено от похитителите ѝ и вече изгубени завинаги. Затворих очи. Исках мириса ѝ. Бях оставил Пчеличка да вземе всичките свещи. Струпала ги беше в стаята си като катеричка лешници в хралупата си. Няколко, реших. Щях да взема само няколко, като спомен и за двете.
Тръгнах през затихналото имение. Беше студено и пусто, орехова черупка, опразнена от ядката, бутилка, изцедена от бренди. Къщата бе изпълнена с мрак, който свещите не можеха да разсеят. Спрях пред вратата на Пчеличка и се опитах да се престоря за миг, че тя спи на топло и сигурно в леглото си. Но отключих вратата на студена стая, миришеше на запустяло.
Погледнах първо в хубавия нов гардероб, който Ревъл бе поръчал за нея. Прецизността, с която бе подреден, нямаше нищо общо с детето ми. Сърцето ми се сви и сълзи потекоха по лицето ми, като видях, че слугинята ѝ е прибрала съкровищата, които бях купил на малкото ми момиче в онзи ден. Имаше едно чекмедженце, пълно с морски раковини. Там беше и червеният колан, украсен с цветя. И ботушите, оказали се прекалено големи за нея. Торбата със съкровища, които бях пратил от Бъкип, висеше на една кука. Така и неотворена, така и не възхитила детски очи. Новите ѝ ботуши, донесени за дете, което никога нямаше да ги носи. Сигурно беше избягала в онова, което бе носила в онзи ден — ниски домашни обувки, без топло наметало, без ръкавици. Не бях мислил за това как е бягала през дебелия сняг.
Затворих вратата на гардероба. Не. Свещите нямаше да са тук.
Имаше стойка до леглото ѝ, донесена от старата ѝ стая. А на нея имаше недоизгоряла свещ. Вдигнах я и подуших смътния мирис на лавандула. Отворих преградката и те бяха там, подредени като восъчни стражи. Лавандула и орлови нокти, люляк и роза. Щях да взема само четири, казах си, и като дете, което не може да избере, затворих очи и посегнах да ги взема случайно.
Но пръстите ми забърсаха хартия. Наведох се и погледнах вътре. Там, до свещите, имаше купчинка подвързани като книга листове, дадени на Пчеличка отдавна, когато бе започнала да усвоява писането. Седнах на пода и ги запрелиствах. Видях рисунките ѝ, на цветя и птици, и насекоми, всичко попълнено с мастило прецизно и точно. Обръщах лист след лист — и изведнъж се появи страница с текст. Не дневник на сънищата ѝ, а описания на дните ѝ. Зачетох много бавно. За първи път научих как е освободила вързания си език, разказ, който така и не ми беше споделила. Прочетох за едно коте, което после става котарак. За първи път научих за Вълка Баща и как тя се е изгубила в шпионския лабиринт в нощта, когато бях отишъл да посрещна Сенч. Вълк Баща? Нощни очи или детско въображение? Не. Осезанието не действаше така. После стигнах до страницата, която разказваше как Лант я беше засрамил и ѝ се беше подиграл пред другите деца, и в сърцето ми пламна гняв.
Обърнах страницата. Тук беше писала с по-уверен почерк. Беше записала обещанието, което ѝ бях дал. „Каза, че винаги ще е на моя страна. Права или грешна.“
И тогава дойде. Забавяна от седмици. Изригна в мен. Раздиращата гърлото скръб, която не можех да облекча със сълзи. Убийственият гняв. Нуждата да разкъсвам. Не можех да поправя нещата, но можех да накарам някого да плати за тях. Бяха ме накарали да я проваля. Не бях взел страната ѝ. Бяха я откраднали и аз се бях оказал безпомощен, и сега я нямаше, разнищена на изгубени нишки в камък на Умението. Бяха били и ослепили Шута, бяха унищожили куража му и бяха удавили радостта му от живота. А какво бях направил аз? Нищо. Някъде далече сега те ядяха и пиеха, и спяха, без никаква мисъл за всичките ужасни злини, които бяха извършили.
Пчеличка беше вярвала в мен. Получила беше утеха и кураж от думите ми в онзи ден. Както и Шутът. Беше изминал всичкия този път, премръзнал, осакатен и сам, за да ме помоли за въздаяние. Въздаяние, твърде дълго отлагано. Внезапната ярост и твърдата решимост да отмъстя за тях ме пронизаха като нож. Сълзите ми бяха свършили.
Тате?
Копривка нахлу в мислите ми. Усетих объркването и тревогата ѝ. Сигурно се бях излял. Не можех да сдържам онова, което изпитвах. Тайното ми решение изригна от мен. Не мога да се бавя повече. Няма да видя детето ти родено, нито да държа в ръцете си първото ми внуче. Копривке, съжалявам. Трябва да замина. Трябва да отмъстя за нея. Трябва да намеря хората, които са пратили убийците ѝ, и трябва да отмъстя за нея. Нямам представа колко далече трябва да отида, но трябва да отида.