Мълчание в Умението. Бях поразен. Бях забравил, че това е жената, която се бе изправила пред Тинтаглия, докато беше още момиче. Когато умът ѝ отново се свърза с моя, овладяната ѝ сдържаност ми напомни за прадядо ѝ.
Ридъл знае какво трябва да се приготви за пътуването ти. Ще му възложа тази задача. И ще подготвя Предан да приеме решението ти.
И с тази мисъл ме остави, изчезна от мислите ми като загасена свещ в студена стая.
Бавно се изправих. Държах книгата до гърдите си като най-скъпото нещо на света, което трябваше да опазя — така, както не бях държал дъщеря си. Помислих още малко, а след това се наведох и слепешком избрах уханните свещи. Запалих една и духнах горящата. Орлови нокти. Летен ден, преди много време. Моли събира бяло-розовите цветчета, улисана като пчелите ѝ в събирането на цветове. Затаен спомен.
Върнах се в бърлогата си. Нямаше да заспя преди разсъмване. Взех старата си пътна чанта, в която държах съкровищата си, нещата, с което не исках да се разделя. Добавих към тях свещите на Моли и дневника на Пчеличка. Когато сложих малкия дневник до книгата ѝ за сънища имах чувството, че съм съединил две половини на живота ѝ. Беше живяла денем като мое дете, а нощем като сънуваща. Не исках да я нарека Бяла пророчица. Не исках да я означа като повече дете на Шута, отколкото мое. Не бях казал на Шута, че е водила дневник на сънищата си. Знаех, че той ще поиска да му го прочета, щеше да иска да го притежава също колкото мен. Тези неща бяха единствените, останали от детето ми, и исках да ги запазя за себе си.
Върнах се в спалнята си. Отидох до заключената ми ракла за дрехи и изпод двойното ѝ дъно извадих отрови, мазила, прахове, ножове и всичко, което може да потрябва на един убиец и отмъстител. Защото Предан ме беше освободил. Един кралски убиец е обвързан с клетва пред краля си — да убива само както му се заповяда. Сега щях да убивам където и както аз реша.
Имах един тежък колан, от двойна кожа. Методично запълних скритите в него отделения. Калъфите, наместени в ботуша около глезена ми, грозната гривна, която криеше гарота, токата на колана, която щом се измъкнеше се превръщаше в къса кама. Ръкавиците с месинг на кокалчетата на пръстите, пришит в тях. Толкова много изкусни, смъртоносни, гадни малки инструменти — да ги подбера, да ги подредя и да ги наглася по себе си. Трябваше да оставя място и за запасите, които бях свил от старата бърлога на Сенч. Щях да тръгна подготвен.
Отнесох чантата си до личната си бърлога. Навън все още властваше тъмнината. Много скоро щях да събудя Настойчивост и да му наредя да оседлае конете ни. Много скоро щях да се сбогувам с Върбов лес. Знаех, че трябва да поспя. Не можех. Извадих книгите на Пчеличка и седнах до огъня.
Бяха трудни за четене. Не заради ясния ѝ почерк или грижливите илюстрации. Заради моята реакция. Твърде много от Пчеличка имаше в тях, твърде много от това, което бях загубил. Отново изчетох първата част на дневника ѝ. Споменаванията за Моли и описанието ѝ на деня, в който майка ѝ беше умряла, бяха мъчителни. Затворих дневника и полека го оставих на пода. Дневникът ѝ за сънища беше малко по-поносим. Тук отново намерих съня за пеперудения човек. И споменаване за Вълка на Запада, и как той ще дойде от Планините, за да спаси всички. Следваше сън за кладенец, преливащ от сребро. Друг, за град, където владетелят седеше на гигантски „черепен трон“. Най-долу на всяка страница Пчеличка грижливо бе преценила колко вероятно е всеки сън да е истински сън и колко вероятно е да се случи. Този за пеперудения човек беше изключително вероятен. Беше сънят за просяка, който трябваше да позная.
Виждах прозорливостта ѝ. За някои неща беше права, например за пеперуденото наметало. Но и там имаше грешка. Пратеничката беше жена. Означаваше ли това, че Пчеличка наистина е повече моя, отколкото на Шута? Шутът, както винаги го бях усещал, умееше да изкривява странните си сънища в предсказания, които се бяха сбъдвали. Често пъти не бях чувал за съня, докато не се случеше събитието, предсказано от него. Но сънищата на Пчеличка изглеждаха почти ясни за мен, въпреки че като че ли във всеки от тях имаше части, които не съвпадаха съвсем със случилото се. Вълкът на Запада. Чул бях тези думи първо от Шута. Шутът и Пчеличка бяха имали общо видение, така ли? Спомних си какво беше казала Шайн: че Пчеличка имала треска и че след това пласт от кожата ѝ се смъкнал и станала по-бледа. Реших, че каквото и да е взела от Шута, това не я прави по-малко дъщеря на Моли и мен.