Стигнах до съня ѝ за един град и изправени камъни с ясно изваяни руни на тях. Този, чувствах, очевидно не беше истински сън, въпреки че го беше отбелязала като изключително възможен. Нямах представа колко от личните ми свитъци е изчела; вероятно моите описания бяха виновни за някои от сънищата ѝ. Наведох се и огледах внимателно илюстрацията. Да. Руните бяха общо взето точни. Това почти беше руната за града на Праотците, с картата-кула. И имаше име. Келсингра. Да. Това го беше взела от някой от ръкописите ми. Беше го отбелязала като вероятен да се случи. Тъй че беше провидяла, че ще я вкарат в камък-Умение, макар да бе копирала погрешната руна от страниците ми. Мисълта, че е провидяла собствения си край, прониза сърцето ми. Не можех да чета повече. Затворих книгата и грижливо я прибрах в чантата си заедно с другата.
На разсъмване свърших последната си задача. Най-тежкото сбогуване с Върбов лес.
Огънят в личния ми кабинет беше почти загаснал. Свитъците ги нямаше — или изгорени, или опаковани за връщане в библиотеките на Бъкип. Тайните отделения в писалището ми бяха останали неразкрити; ако някой ги намереше сега, щеше да ги намери празни.
Запалих свещ и отключих скритата врата към шпионските проходи. Дълго се двоумих. После взех триптиха, който Шутът беше изваял за Нощни очи, себе си и мен. Зачудих се дали странната панта е била открита в хода на ремонтите, но в малкото леговище на Пчеличка всичко все още си беше както го бе оставила. Нищо не беше преместено от последния път, когато бях идвал тук. Подуших смътна миризма на котка, но дори да се навърташе тук, котаракът не ми позволи да го видя. Подозирах, че вече се е устроил тук, защото запасите на Пчеличка от ароматните свещи на майка ѝ не бяха гризани от мишки. Отказах се да мисля как влиза и излиза. Котките си имат своите си начини. Извадих ключа към спалнята ѝ от джоба си и го поставих на лавичката ѝ с другите ѝ спомени. До него сложих ваянието. Тук поне всички щяхме да сме заедно.
Огледах за сетен път скривалището, което си беше направило малкото ми дете, а след това го оставих зад гърба си завинаги. Децата от къщата навярно щяха да помнят как се бяха скрили в един таен проход, но щяха напразно да търсят стените на килера за вход. И щях да отнеса в гроба си номера с отварянето на входа от кабинета. Нека малките ѝ неща да са в безопасност тук, казах си, както тя не беше. Проврях се в тесния проход и затворих тайната врата.
Готово. Всичко бе подредено и свършено. Духнах свещта, взех пътната си чанта и тръгнах.
32.
Пътници
Защото камъкът помни. Знае къде е изсечен. Винаги ще работи най-добре, когато е поставен близо до родната си кариера. Камъни, които остават близо до родните си кариери, винаги са най-благонадеждни и трябва да се използват за предпочитане пред други при всяка възможност, дори това да означава, че човек трябва да пропътува през няколко стени, за да стигне до целта.
За други кръстопътища, далече от всички кариери, нека да се донесат ядра на камъни и да се оставят да стоят, в слънце и дъжд, за поне двайсет години. Нека всеки от тях се изпълни от слънчевата светлина и от светлината на звездите, които греят над него. Тогава изсечете от тях лицата, които ще помнят мястото, където са стояли, и каменните ядра, от които са били изваяни.
Към каменно ядро, което се е превърнало в центъра на това място, добавете изсечените лица на камъните от крайните точки. Отбележете грижливо руните: кои от тях са за пристигане и кои за заминаване, за да не навлезе някой в каменно лице заднешком и да се озове пред насрещно течение. Подновявате руните, за да се поддържат резки и ясни, за да помагат на камъка да помни откъде е дошъл и къде трябва да прехвърли пътника.
Изборът винаги трябва да се прави от опитен каменоделец. Камъкът трябва да е силен и в същото време богат на Сребърните жили, през които тече магията. Изсичате камъните ядра осем на осем на двайсет. Гледате дали са добре поставени в земята, за да поглъщат местоположението и да е сигурно, че няма да се наклонят, нито да паднат.
Бъдете търпеливи в състаряването на един камък. Това търпение ще се изплати за стотици години.
Резюме на началните пасажи от паметен камък куб 246
Поставил съм го на рафта с паметните камъни, отнасящи се за строителството на Праотците.
Обявих решението си на кухненския персонал преди закуска. Никой не изглеждаше изненадан, че се връщам толкова скоро в Бъкип. Всъщност изглеждаха облекчени. Съвземаха се бавно и присъствието на гвардейците ми, някои от които бяха грубовати типове, беше по-скоро изнервящо, отколкото успокояващо за тях. Щяха да се радват, когато си тръгнехме.