Свърших последните задачи, с които щяха да приключат задълженията ми към Върбов лес. Казах на Диксън вече да докладва пряко на лейди Копривка и кесир Ридъл. Останах доволен, като видях как изгърбените рамене на овчаря Лин се поизправиха, когато му възложих пълната отговорност за стадото. Наредих опакованите ръкописи да се изпратят с фургон до Бъкип с вещите на Лант и Шайн.
Преди обед всичко беше уредено. Когато излязох, за да тръгнем, до коня ми и товарния кон ме чакаше и Настойчивост.
— Сигурен ли си, че не искаш да останеш тук? — попитах го. Отговорът бе безстрастното му изражение.
Фоксглоув строи гвардията ми и потеглихме от Върбов лес.
Придвижвахме се добре въпреки влажния вятър, който се канеше да докара сняг до вечерта. Пътувахме до Бъкип в топло за сезона време, което превръщаше снега в мокра лепкава киша и обещаваше ранна пролет.
Както се бях опасявал, Шута го бяха намерили да обикаля из тъмните влажни подземия. Копривка ми изпрати с Умението, че Аш не бил с него, и беше много облекчена, че са го открили.
Още не бяхме стигнали до портите на Бъкип, когато чух пронизителен грак, а след това:
— Нас! Нас! Нас!
И Пъстра се спусна отгоре. Подплаши коня на Настойчивост, но все пак успя да кацне на рамото му, докато той се мъчеше да го обуздае. Гвардейците ми, които вече познаваха враната, се разсмяха, а Нас се ухили щастлив, че го посрещат толкова радушно. Зарадвана сякаш на вниманието, Пъстра дръпна шапката от главата му и той трябваше да я хване с ръка, за да не падне. Минахме през портите и когато стигнахме до конюшните, се изненадах, като видях, че Аш ме чака.
Или поне така си помислих. Защото бившият млад слуга на Сенч отиде да поздрави Настойчивост, а враната се прехвърли щастлива от едното момче на другото. Предадох коня си на Търпение, която ме позабави, за да ми каже, че Бързонога е в прекрасна форма, а след това веднага забързах към стаите на Шута.
Почуках, но не последва отговор. Изчаках, почуках отново, изчаках пак, и тъкмо когато се канех да извадя шперц, чух отвътре глас:
— Кой е?
— Фиц — казах и зачаках.
Мина доста време, докато отключи вратата, и още, преди да я отвори.
— Добре ли си? — попитах притеснен, защото изглеждаше измъчен.
— Както виждаш — отвърна той унило. Усмихна се едва-едва. — Сигурен съм, че ще съм по-добре, след като ти вече си дойде.
— Чух за злополуката ти.
— А. Така значи го наричаш.
Беше студено, подносът със закуската му все още не беше вдигнат, а огънят догаряше.
— Защо тази стая е толкова лошо поддържана? Видях Аш, когато дойдох. Немарлив ли е станал в задълженията си?
— Не, не. Просто… Сутринта го отпратих и му казах, че няма да ми трябва до вечерта.
Имаше нещо повече в тази история. Замълчах си. Сложих дърва в камината. Пердетата бяха спуснати и ги дръпнах, за да пусна светлина в стаята. Шутът изглеждаше размъкнат, сякаш се беше облякъл сам, и не беше сресан. Събрах съдовете и забърсах масата. По-добре. Донякъде.
— Току-що се върнах от Върбов лес и съм гладен като вълк — казах. — Ще дойдеш ли долу с мен?
— Аз… не. Не съм гладен. Но ти върви.
— Мога да донеса храна тук и да ядем заедно.
— Не, благодаря. Върви да ядеш, Фиц.
— Какво е станало? Защо си слизал в тъмниците?
Той мина бавно през стаята и пипнешком се добра до стола край огъня.
— Изгубих се. — След това, сякаш яз на река изведнъж се пропука, призна: — Отворих вратата към тайните проходи. Онази в слугинската стая. Сигурен съм, че я помниш. Мислех, че ще мога да си спомня пътя до старите стаи на Сенч. И… имаше нещо, което бях оставил там, а Аш не искаше да ми го донесе. Тъй че реших да си го взема сам. Но се изгубих.
Опитах се да си представя какво е да си в онези студени проходи, сляп. Потръпнах.
— Продължавах да си мисля, че ще намеря пътя до някоя стая. На два пъти се натъкнах на задънен край и се опитах да се върна. Веднъж стигнах до тесен проход, през който не можех да мина. А когато се опитах да се върна от него, отново стигнах до задънен край и реших, че съм се изгубил, и никой няма да знае дори откъде да започне да ме търси. Тогава завиках за помощ, виках, докато не прегракнах, но едва ли някой ме е чул.
— О, Шуте. — Плиснах в огъня утайката от сутрешния му чай и взех бутилката бренди от лавицата. Налях в чашата и му я връчих.
— О. Благодаря — каза той и я вдигна вяло към устата си. Стресна се, когато я помириса. — Бренди? — И преди да съм успял да отвърна, удари една здравословна глътка.