— Как се измъкна?
— Стигнах до някакви стъпала и заслизах по тях. Надолу и надолу, и надолу. Миризмата на влага ставаше все по-силна и стените бяха влажни, а стъпалата станаха хлъзгави. Лепкави почти. А след това свършиха. Ръцете ми бяха измръзнали, но стоях там и опипвах всяка тухла и ред хоросан. О, Фиц. Стоях там и плачех, защото мислех, че нямам сили да изкретам отново нагоре по всичките тези стъпала. Мисля, че се побърках малко. Затупах по стената и за моя изненада тя поддаде. Не много, малко. Бутнах и една тухла падна, а после забутах и задърпах следващата и най-сетне имах дупка, през която можех да се провра. Нямах представа къде съм, но трябваше да се измъкна, а не знаех колко ще падам, нито на какво ще падна. Но нямаше как, тъй че се пуснах и паднах на купчина мръсна слама. Когато успях да стана и опипах наоколо открих, че съм в някаква много малка стая. Имаше дървен под и малък прозорец. Ужасих се, но вратата на тази килия не беше залостена. Излязох и тръгнах по някакъв коридор. Напипах други врати и завиках, но никой не отвърна. — Засмя се странно. — Такъв крал е той. Тъмниците на Предан са пълни с празни килии!
Не казах на глас колко щастлив съм да чуя това.
— Тъй че излязох и се лутах и аз не знам къде. След това надуших факла, завих на ъгъла и успях да усетя малко светлина. Факлите трябва да се поддържат. Тъй че застанах там и уплаших горката млада пазачка, която дойде. Но тя скоро разбра кой съм и ми каза, че лейди Копривка е наредила да претърсят целия замък за мен. И ме върна тук горе в стаите ми, а Копривка дойде да види как съм.
Сега беше моментът да се запълнят дупките в удивително шуплестия му разказ. Започнах с очевидния въпрос.
— Защо си ядосал Аш?
Шутът се вцепени като превзета стара херцогиня.
— Той отказа да ми се подчини.
— Какво поиска да направи?
— Да ми донесе нещо.
— Шуте, вече започваш да ставаш досаден. Какво нещо?
Той извърна лицето си от мен.
— Драконова кръв — каза тихо.
— Ти луд ли си? С всичките промени, които тя вече направи в теб, промени, които може би все още продължават, искаш да вземеш още?
— Нямаше да я гълтам!
— Тогава защо?
Вдигна ръката си и потърка срязаните върхове на пръстите си.
— За тези.
— Защо?
Той вдиша дълбоко.
— Казах ти, че започнах да сънувам отново. И че понякога, когато сънувам, съм дракон. И в тези сънища знам разни неща. Сънувам място или може би време, когато тече сребърна река Умение. И драконите го пият и стават силни и умни.
Изчаках.
— А в други сънища среброто го няма и реката е просто вода. А драконите скърбят и го търсят, и намират друг източник за него. Аш ми описа драконовата кръв, Фиц. Тъмночервена, с нишки сребристо вещество, които се извиват и завихрят в нея. Мисля, че среброто е чисто Умение. Мисля, че затова онази доза ме изцери, почти като изцеряване с Умение. И че още от нея, на пръстите ми, може да ги възстанови.
— Не помниш ли Искрен, с ръцете му натопени в Умението? Той си го направи сам, макар да знаеше, че ще отдаде живота си. Забравил ли си, че трябваше винаги да носиш ръкавица на тази ръка, когато имаше допир на Умението на пръстите си? Защо искаш това отново?
Той бе извърнал лицето си настрани, но мислех, че знам мотива му. Беше ли решил да се опита сам да изцери слепотата си? Заля ме жалост към него. Толкова отчаяно искаше да върне зрението си. Съжалявах, че не мога да му помогна. Не можех да го направя без риск да загубя своето. А очите ми щяха да ми трябват, за да постигна целта си. И неговата.
Беше оставил въпроса ми да виси и не настоях. Придърпах стол до неговия и седнах.
— Нуждая се от помощта ти — казах му откровено. И както знаех, че ще стане, това изцяло привлече вниманието му. Но ме познаваше по-добре, отколкото си мислех.
— Заминаваме, нали? — попита почти с удивление. — Най-после си намерил гнева си. И ще отидем в Клерес, и ще ги убием всички.
Гневът никога не ме беше напускал. Той беше огънят, който ми трябваше, за да изкова себе си в подходящото оръжие. Времето, преживяно в този огън, ме бе закалило в това, което трябваше да съм. Сега стоманата ми бе потопена в скръб. Но не го поправих.
— Да. Но трябва да съставя план. Трябва да знам всичко, което знаеш ти — за това как пътува и колко време ти отне, за да стигнеш там. Подробности, Шуте. Когато беше много болен и наранен, не настоявах. Но сега трябва да изтръгна всяка подробност от спомените ти.
Той се размърда.
— Връщането ми отне много повече време, отколкото отиването ми там с Прилкоп. Но мисля, че имаш средствата да направим първата крачка от пътуването си като него.
— Стълбовете-Умение.
— Да. Дойдохме от картата стая в Аслевял до Бъкип, до вашите Свидетелски камъни. После отпътувахме до едно място, което не познавах. Стълбове на една ветровита стръмнина. След това до запустялото тържище… помниш го, онова на пътя за каменните дракони. А оттам до Келсингра. А след това отидохме на един остров и в града на него. Казах ти за това. Как паднахме по очи в пръстта с място едва колкото да можем да изпълзим изпод камъка. И колко недружелюбни бяха хората там.