— Сигурен си в това, така ли?
— Говоря за тези, които държаха и подаваха инструментите за мъченията ми. За тези, които забиваха иглите в гърба ми, за да вкарат горящите цветове под кожата ми. За тези, които педантично врязваха бразди по лицето ми. За тези, които изрязаха Умението от пръстите ми. — Вдиша разтреперано. — За тези, които са избрали да живеят безметежно и освободени от съвест, като наблюдават агонията и падението на други.
Започнал бях да треперя, но не толкова ужасно като него. Той направо се тресеше. Вдигнах го да стане и го прегърнах, за да успокоя и себе си, колкото и него. Двамата бяхме познали допира на мъчителя, а това създава обща основа, която на други е трудно да разберат.
— Ти ги уби — напомни ми той. — Онези, които те изтезаваха в тъмницата на Славен. Когато имаше шанс, ги изби един по един.
— Да. — Спомних си за младежа, последния от онзи патрул, как умря от отрова. Съжалявах ли го? Може би. Но ако отново се окажех в това положение, пак щях да го направя. Изправих рамене и повторих обещанието си. — И когато получа шанса, Шуте, ще направя същото с онези, които са те изтезавали. И с онези, които са наредили изтезанията.
— Дуалия — каза той и гласът му бе изпълнен с омраза. — Тя беше там. В галерията. Гледаше. Имитираше писъците ми.
— Галерия ли? — попитах объркано.
Той опря длани на гърдите ми и внезапно ме избута от себе си. Не се обидих. Познавах тази внезапна нужда да не те докосват. Когато заговори, гласът му бе станал висок и звучеше все едно, че ще се разсмее, но не се разсмя.
— О, да, имат галерия. Много по-изтънчена арена за изтезания е, отколкото вие в Бъкип изобщо бихте могли да си представите. Там могат да отворят гръдния кош на вързано с ремъци дете, което не дава обещания за някаква дарба, за да покажат пулсиращото сърце и издуващите се дробове на онези, които по-късно ще се учат за лечители. Или мъчители. Мнозина идват да гледат изтезанията, някои записват всяка изречена дума, а други — просто за да запълнят с нещо досадния следобед. Фиц, когато можеш да контролираш хода на събитията, когато можеш да предизвикаш глад или да донесеш богатство на един пристанищен град и на всички, които живеят в него, страданието на един индивид започва да означава все по-малко и по-малко. Ние Белите сме добитък за тях, да го развъждат или колят, както намерят за добре. Да, има галерия. И Дуалия гледаше отгоре, докато ме измъчваха.
— Съжалявам, че не можах да я убия заради теб, Шуте. И заради мен.
— И аз съжалявам. Но има други. Онези, които са я отгледали и оформили. Онези, които са ѝ дали власт и разрешение.
— Да. Така че разкажи ми за тях.
Още и още ми каза Шутът в онзи следобед, и аз го слушах внимателно. Колкото повече разказваше, толкова по-спокоен ставаше. Имаше неща, които знаех, че може да са полезни. Знаеше за дълбокия извор, който снабдява двореца с вода, и знаеше за четирите кули, където спяха членовете на Съвета. Знаеше за роговете, които изсвирваха, когато хората можеха да преминат по мочурливия път и да влязат в укрепения град, наречен Белия остров, и за камбаната, която звънеше, за да ги предупреди, че трябва да напуснат, иначе рискуват високият прилив да ги задържи. Знаеше за оградената с висок зид градина и за голямата къща, където обитаваха Белите и частично Белите, без да познават никакъв друг свят освен нея.
— Отгледани като добитък в кошара и мислят, че кошарата е светът. Първия път, когато отидох в Клерес, Слугите ме държаха настрана от техните Бели и аз искрено вярвах, че съм единственият Бял на света. Единственият Бял пророк за това поколение. — Помълча, после въздъхна. — След това Бледата жена, по онова време още момиче, настоя да се срещне с мен. Намрази ме от мига, в който ме видя, защото бях толкова уверен, че съм всичко онова, което тя не беше. Постанови, че трябва да бъда татуиран, и бях. А когато приключиха, ме сложиха с другите. Фиц, те се надяваха, че ще оплождам за тях. Но бях млад, твърде млад, за да се интересувам от такива неща, а разказите, които разправях на другите, за своя дом и семейство, за пазарните дни и за доенето на кравите, и мачкането на гроздето за вино… О! Как ми завиждаха за спомените ми и как настояваха, че са само измислици. Денем ми се подиграваха и страняха от мен, но вечер се събираха около мен и ми задаваха въпроси, и слушаха разказите ми. Дори тогава ми се присмиваха, но усещах техния глад. Поне за известно време бях имал всичко, за което те изобщо не бяха знаели. Любовта на родителите ми. Обичливите закачки на сестрите ми. Малкото бяло коте, което подтичваше по петите ми. Ах, Фиц, такова щастливо дете бях!