— А разказването на историите ми само изостряше собствения ми глад, докато се наложи да предприема действия. И така, избягах. И бавно и полека стигнах до Бъкип. — Сви тънките си рамене. — За да чакам, докато те открия. За да започнем със задачите си.
И тъй, той говореше, а аз бях запленен, докато споделяше толкова много неща, които никога не бях знаел за него. Седях и го слушах, и не смеех да прекъсна магията на тази искреност. Когато спря да говори осъзнах, че денят чезне към края си. Все още имаше толкова много неща, които трябваше да свърша.
Тогава го склоних да звънна на Аш и да поръчам да ни донесе храна, и може би да го помоля за баня. Защото предполагах, че нито се е къпал, нито преобличал след като се беше върнал от злополучното си приключение. Когато станах, той ми се усмихна.
— Отиваме там. Ще ги спрем. — Прозвуча като обещание.
— Аз съм само един, Шуте. Целта ти изисква цяла армия.
— Или бащата на едно откраднато и убито дете.
Така ме описа, и за миг болката и яростта ми се сляха в едно. Не проговорих, но усетих онова тънко, трепетно чувство между нас. И той отговори на това.
— Знам — каза. — Знам.
По-късно почуках на вратата на Сенч и след като никой не се обади, влязох. Той дремеше на един тапициран стол пред огъня, по чорапи, сложил крака на ниско трикрако столче. Пристъпих към вратата на спалнята му, очаквайки да намеря някой прислужващ там, Шайн или Стабилен, или някой чирак в Умението.
— Сами сме. Най-сетне.
Сепнах се от думите му, обърнах се и го погледнах. Не беше отворил очи.
— Сенч?
— Фиц.
— Изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях. Почти като себе си.
Той вдиша по-дълбоко и отвори очи. Буден изглеждаше много по-състарен, отколкото докато спеше.
— Не съм по-добре. Нямам достъп до Умението. Нищо в тялото ми не е както трябва вече. Ставите ме болят и стомахът ми се бунтува, каквото и да ям. — Загледа се в изпънатите си към огъня крака. — Всичко се връща, момчето ми. Всичките години.
Не знам какво ме накара да го направя. Отидох до стола му и седнах на пода до него все едно бях на единайсет, а той беше майсторът ми. Той отпусна костеливата си длан на главата ми и разроши косата ми.
— О, момчето ми. Моят Фиц. Ето те. Вече. Кога тръгваш?
Знаеше. И за онзи миг беше отново Сенч, какъвто беше бил винаги за мен, знаеше всичко. Беше облекчение да говоря с човек, който ме разбира до дъното на душата ми.
— Веднага щом мога. Изчаках за по-хубаво време, събрах информация и възвърнах Умението си. Върнах си и физическата форма и възстанових някои от уменията си с оръжие. Доста време трябваше обаче.
— Наточването на ножа никога не е загуба на време. Най-сетне си научил това. Не си чирак вече, нито калфа дори. Това те прави майстор.
— Благодаря ти — казах тихо и се изненадах колко ме окуражиха думите му. — Ще трябва да измина част от пътя през стълбовете, а после да пътувам по суша и след това да взема кораб. Ще е дълго пътуване.
Той кимна. Ръката му все още лежеше отпусната на главата ми. После каза:
— Синът ми иска да тръгне с теб.
— Лант?
— Да. Говореше ми често за това, когато мислеше, че говори на празната ми коруба. Иска да тръгне. И аз го искам. Вземи го с теб. Позволи му да се докаже пред себе си и ми го върни мъж.
— Сенч, не мога. Той не е…
— Не е като нас. Липсва му нашата способност за омраза. Или за мъст. Беше ужасѐн от това, което сполетя неговата така наречена мащеха, но трябваше да се направи. Знам това, но той не може да го разбере. Щеше да отиде при нея и да ѝ обещае, че няма да претендира за именията на Бдителен. Вярваше, че може да я успокои. — Сенч поклати глава. — Той не може да разпознава злото дори когато злото му нанася бой до спукване. Той е добър човек, Фиц. Може би по-добър от нас двамата. Но не се чувства мъж. Вземи го с теб.
— Не разбирам защо ще иска да тръгне.
Сенч се изсмя късо.
— Ти си за него най-близкото до по-голям брат. И кой беше моето момче преди него? Историите, които му разказвах за онова безименно момче, разпалваха съперничество у него и желание да е като него. И да бъде харесван от него. В ранното му обучение те превърнах в съперника, когото той според мен никога няма да надмине. Онзи, на когото той бе решен да стане равен. Копнееше да се издигне, да е в компанията ни, един от нас. След това те срещна и се провали. Провали се отново, и отново. Фиц. Не мога да му дам това, което търси. Знам, че сериозно си решил да заминеш сам. Това би било грешка. Довери ми се, вземи Лант. Докато не спечели твоето уважение, той няма никакво уважение към себе си. Тъй че го вземи. Нека синът ми се докаже като мъж пред теб и пред себе си. И зарежете и двамата всякакво съперничество и ревност.