Прилягаха ми съвсем добре, въпреки че повечето място за корем не беше ласкаещо. Избрах една синя риза и я съчетах с тъмни панталони. Добавих елека, който беше окачен с ризата. Имаше нещо на панделки, което не знаех как се носи. Надявах се да не е важно. Елекът беше дълъг, висеше ми почти до коленете.
Нито ризата, нито елекът имаха скрити джобове. Когато тръгнах за срещата си с нищо повече освен ножа в ботуша ми, се зачудих как ще ги защитя, ако ги застраши опасност. Чувствах се странно оголен. Забързах по коридорите към стаите на Копривка, спрях пред вратата и се поколебах. После почуках.
Отвори ми момче слуга.
— О! Принц Фицрицарин!
А после чукна главата си в ръба на вратата, докато се навеждаше в нисък поклон. Хванах го за лакътя, преди да е тупнал на пода, и го задържах, докато се извиняваше. Още го държах, когато Копривка дойде до вратата и попита строго:
— Какво става тук?
— Удари си главата в рамката на вратата — обясних, а момчето изломоти:
— Да, милейди, точно това стана! — Каза го с такъв паникьосан глас, че трудно му повярвах, още по-малко Копривка. Тя ме погледна ужасена и аз пуснах момчето.
— Насам — каза тя и я последвах мълчаливо.
— Наистина — прошепнах ѝ. — Поклони се прекалено бързо и си удари главата.
Макар Копривка да ми беше дъщеря, бях посещавал покоите ѝ много рядко при старите си гостувания в Бъкип. Сега, щом влязох в дневната ѝ, я заварих тъпкана с кралски особи като пай с череши. Кралят и кралицата се бяха настанили срещу камината. Кетрикен стоеше до прозореца и гледаше навън в сумрачната вечер. Шайн беше до нея, Лант и принц Благоденствие стояха до лавицата. Принц Почтен бъркаше жарта, а кучето на Предан, свързано с него с Осезанието, ми хвърли пронизващ поглед, щом влязох. От Пророците не присъстваше единствено Сенч.
Мой ред беше да удостоя с нисък поклон своите крал и кралица.
— Милорд, милейди, съжалявам, че се забавих с идването си…
— Нямаме време за формалности — прекъсна ме Предан уморено. — Копривка вече ни каза, че си решен да тръгнеш срещу хората, които изпратиха в Бък нашественици, за да отвлекат Пчеличка и лейди Шайн.
Откровеността налагаше честност.
— Точно така.
— И намерението ти е?
— Мъст! — заговори вместо мен кралицата ми с жар, която ме изненада. — Кървава и праведна мъст над онези, които отвлякоха дъщеря от нашата кръв. Също като онази, която нанесе, когато Бледата жена открадна майка ми и сестра ми! Ако знаехме, че имат далечна бърлога, в която се крият, щяхме да пренесем войната при тях! И това сега никога, никога нямаше да се случи! — Елиания вдигна трепереща ръка и посочи Почтен. — Давам ти моя син. Той ще язди до теб, за да отмъсти за това тежко оскърбление, за тази ужасна загуба за майчиния ни дом! Ще известя своята майка нарческата и сестра ми Коси, и тя ще събере мъжете от клана на Нарвала, за да се присъединят към вас!
Лицето на Почтен беше зачервено.
— Майко, кълна се…
— Почтен! Не се кълни. — Предан ми хвърли отчаян поглед. — Това в голяма степен напомня на милейди за времето, когато малката Коси беше отвлечена. И нощем я спохождат зли сънища за когато беше изтезавана и принудена да се предложи като стръв, за да ни подмамят в капана на Бледата жена.
О. Изобщо не го бях видял по този начин, нито бях помислял какви спомени буди у нея моята трагедия. Паднах на колене пред Елиания и я погледнах. По лицето ѝ се стичаха сълзи и ако се съдеше по очите ѝ — не за първи път този ден.
— Моя кралице. Моля ви. Спрете да плачете и имайте вяра в мен. Обещавам ви: тръгвам и скоро ще намеря къде е гнездото на тези змии. Нека Почтен остане тук, до вас. Ако имам нужда от него, ще известя Копривка да го призове и тогава може да дойде, да доведе каквато сила прецените за нужно по пътя, който ясно ще им начертая. Но засега, кралице, позволете ми да тръгна сам и тайно.
Не беше лесна поза за издържане, със схванатите ми колене, с наведената ми глава и с лицето ми, извърнато нагоре към нейното. Тя прехапа устна, след което ми кимна. Едва-едва.
— Сам? — Не бях осъзнал, че Ридъл е в стаята, докато не проговори.
— Сам — потвърдих.
— Ами аз?
Копривка отвори уста, но аз бях по-бърз.
— Знаеш отговора на това. Ако не останеш, не мога да тръгна. Копривка очаква дете. Мястото ти е тук, да пазиш това, което е скъпо и на двама ни.
Той наведе глава и каза тихо:
— Все пак не бива да тръгваш сам.
— Няма да е сам — намеси се Лант. — Аз отивам с него.
Обърнах се към него, но заговорих на всички: