Повлякох крака по коридорите на Бъкип. Съчинявах и зачерквах сто начина да му кажа, че го оставям. Дълго стоях пред вратата му. Накрая реших, че няма добър начин да му съобщя новината. За пореден път помислих да се измъкна като страхливец: просто нямаше да му кажа. Щях просто да замина.
Но бях сигурен, че Аш ще присъства на обявяването на тръгването ми, а това, което той знаеше, щеше да го узнае и Шутът. Вдигнах ръка, почуках и изчаках. Отвори ми Спарк. Усмихнах се и реших, че може би вече са решили спора си.
— Принц Фицрицарин е, сър. Да го пусна ли? — подвикна тя весело през рамо.
— Разбира се! — Прозвуча сърдечно. Надникнах покрай Спарк и видях лорд Сивия, седнал на масата. Пъстра също беше там, кацнала сред многото малки фигурки, сигурно от играта, която бяха играли. Зарадвах се от това колко бързо Шутът бе възвърнал духа си и ми домъчня, че скоро ще помрача веселието му. Но нямах избор.
Щом вратата се затвори зад гърба ми, той попита:
— Кога тръгваме?
„Просто го кажи.“
— Тръгвам след три дни.
— Ще съм готов.
— Не мога да те взема с мен.
Отчаяна усмивка замени изумлението му.
— Знаеш, че не можеш да намериш пътя дотам без мен.
— Мога. — Заобиколих Спарк и тръгнах към масата. Дръпнах другия стол и седнах срещу него. Той отвори уста. — Не — казах твърдо. — Изслушай ме. Не мога да те взема, Шуте. Първата част от пътуването си правя през камъните. Ще използвам същите, през които е минала Пчеличка. Не смея да те взема през тях с мен…
— Аз смея! — надвика ме той, но продължих да говоря:
— Все още си слаб. Не само тялото ти се нуждае от време, както добре знаем и двамата. Най-добре е това време да мине тук в Бъкип, където си на топло, в безопасност и сред приятели. Надеждата ми е, че докато здравето ти се подобрява, Личната котерия на краля може да опита по-пълно лечение с Умението, може би дори да ти възстанови зрението. Знам, че ти звучи жестоко, но ако се опитам да те взема с мен, това ще ме забави и може би ще те убие.
Враната и момичето ме погледнаха с блеснали очи. Шутът дишаше тежко все едно беше изкачил цяла кула стъпала. Ръцете му стиснаха ръба на масата.
— Сериозен си — каза с разтреперан глас. — Оставяш ме тук. Чух го в гласа ти.
Поех си дъх.
— Ако можех, Шуте, щях да…
— Но можеш. Можеш! Поеми риска! Поеми всичките рискове! За да умрем в камък или на кораб, или в Клерес. За да умрем и да се свърши. Умираме заедно.
— Шуте, аз…
— Тя не беше само твое дете! Тя беше надеждата на света. И беше моя, а аз я докоснах само веднъж, за един кратък миг! Можеш ли да си представиш, че бих се поколебал да рискувам живота си заради шанса да отмъстя за нея? Да накарам целия Клерес да се срути върху главите им! Нима си представяш, че ще седя тук, ще пия чай и ще си бъбря с Кетрикен, докато ти отиваш без мен? Фиц! Фиц! Не можеш да ми направиш това! Не можеш!
Гласът му се беше извисил и той ми извика последните думи, сякаш викането можеше някак да промени логиката на решението ми. Когато замълча, за да си поеме дъх, всички чухме чукането на вратата. Настойчивият ритъм издаваше, че някой чука от доста време.
— Отвори! — сопна се Шутът на Спарк.
С пребледняло лице и прехапала устна, тя се подчини. Шутът дишаше все така задъхано. Седях смирен и смълчан, без да слушам думите на вратата. Спарк я затвори и се върна с голям поднос.
— Пращат ви храна.
— Помислих, че можем да обсъдим това, докато вечеряме — казах на Шута. — Надявах се да науча още неща, които биха могли да ми помогнат.
Спарк сложи подноса на масата между двама ни. Вкусният аромат на препечено месо дойде сякаш от някой друг свят, където такива удоволствия имат значение.
Надигащият се в Шута гняв беше ужасяващ. Идваше сякаш някъде от много дълбоко в него. Видях как гърдите му се издуха и раменете му се напрегнаха. Ръцете му се свиха и жилите на гърлото му изпъкнаха. Разбрах какво ще направи миг преди да го направи, но не помръднах, когато сграбчи подноса с храна и вино и го запокити към мен. Мазнината беше гореща и чашата с вино ме удари по челото, преди да излее съдържанието си в скута ми. Падна на пода с лек звън и се завъртя в полукръг.
Спарк ахна. Враната изграчи дрезгаво: „Ха, ха, ха!“, преди да разпери криле и да подскочи от масата на пода. Започна без колебание да ровичка храната. Вдигнах очи от нея към замръзналото лице на Шута.
— Още неща, които биха могли да ти помогнат? Още неща, които да ти помогнат да ме оставиш тук? Нищо повече няма да чуеш от мен! Махай се. Махай се!