Станах. В подноса беше имало и ленени салфетки. Взех една и избърсах дрехите си. Оставих я кротко на масата. Заговорих. Знаех, че не трябва, знаех го, и все пак думите заизлизаха сами от устата ми.
— А това е още една причина да не мога да те взема с мен. Загубил си всичкото си самообладание, Шуте. Дойдох да ти кажа, че заминавам сам. Е, казах го. Лека нощ.
И го оставих там, с враната и със Спарк, която плачеше заради всички ни.
Следващите дни минаха на вихрушка. Две шивачки дойдоха в стаята ми рано на другата сутрин и ми взеха подробни мерки за „пътни дрехи“. Казах им да зарежат всякакви декоративни копчета. Ден по-късно доставиха в стаята ми здрави ризи и панталони в дискретно кафяво и плъстено наметало, обшито с кожа. Леката кожена броня пристигна отделно и беше с качество, каквото никога не бях опитвал. Жакетът с висока яка щеше да пази гърдите ми, корема и гърлото. Имаше предпазители за краката и ръцете, също кафяви и без никакви отличителни знаци. Доволен бях, че Предан е разбрал, че трябва да пътувам тихо и незабележимо. Но след това дойде друга доставка: чудесно наметало в синьото на Бък и боядисани в синьо кожени ръкавици, обшити с агнешка вълна, и жакет, целият извезан с елени и нарвали. Започнах да подозирам, че не само едно добро сърце държи да ме осигури за пътуването.
Изтърканата ми пътна торба бе сменена с нова от непромокаемо платно и със здрави ремъци. Първите неща, които сложих в нея, бяха книгите на Пчеличка и свещите на Моли. Те щяха да са с мен до края на земята.
Беше се разчуло, че ще заминавам, и бележките с пожелания за лек път, поканите и подаръците ме засипваха. Беше съкрушително, но все пак трябваше всички да бъдат приети и учтиво отказани. Всяка разхлабена нишка беше отрязана или затегната. Аш идваше в стаята ми навъсен и смълчан и всеки ден ми поднасяше всичките тези писма, подредени на спретнати купчинки.
Връщах се при Шута и не успявах да го вразумя. Понасях непрестанните му укори и молби да премисля решението си. Продължавах да го гледам, а той продължаваше да ме засипва с гняв, тъга, сарказъм и мълчание. Държах се твърдо.
— Никога няма да проникнеш през онези стени без мен. Аз съм единствената ти надежда да влезеш — казваше ми. Колкото повече отказвах да обсъждаме това, толкова повече настояваше той. Не прекратих ежедневните си гостувания, но ги отброявах до последното.
Два дни преди заминаването ми Кетрикен ме повика в стаята си за аудиенции. Никой не чакаше пред нея — всички бяха предупредени, че ще е заета целия ден. Пуснаха ме веднага и я заварих да пише нещо.
— Тъкмо навреме — каза тя, щом влязох. — Привърших. — Вдигна кутия и поръси с пясък мокрото мастило.
Отворих уста да заговоря и тя вдигна ръка.
— Преди много години страдах и видях как ти страдаше. Чаках със скръстени ръце и не знаех нищо за съдбата на моя съпруг. Моята любов. — Гласът ѝ леко потрепери на последната дума. — Когато най-сетне тръгнах на път, нямах нищо, което да ме води, освен надежда и една карта. — Изтупа пясъка от листа и ми го подаде. — Карта. С Клерес на нея. И Рибени кости, и Уортълтрий, и всички други места, които търсеше. Карта, основана на стари рисунки, мълва и разкази от онзи стар моряк.
Зяпнах я невярващо.
— Онзи от кръчмата? Той нямаше много да ми каже.
Тя се усмихна.
— Той, и още няколко други. Доста неща научих от Сенч през годините. А осведомителите обичат да им се плаща. Няколко бяха достатъчно умни да се придвижат нагоре по веригата и да дойдат при мен. Няколко монети — и те вече са мои, Фиц, а с тях — всичко, което знаят. — На масата чакаше димящ чайник и две чаши. С тънка котешка усмивка тя отля малко, прецени цвета и после напълни чашите ни. Когато постави едната пред мен, се изчерви и каза:
— Кажи ми, че си горд с мен.
— Винаги. И смаян!
Ръката ѝ бе по-деликатна от тази на Искрен, но работата ѝ беше прецизна. Беше отбелязала, че влизането с кораб в Уортълтрий при отлив не е препоръчително, и още няколко ценни сведения.
Докато допивахме чая, тя внезапно попита:
— Не очакваш да се върнеш, нали?
Зяпнах я. После попитах:
— Как разбра?
— Имаш онова изражение, което имаше Искрен, докато извайваше дракона си. Знаеше, че е започнал нещо, от което няма да се върне.
Помълчахме дълго. След това тя проговори шепнешком.
— Благодаря ти за сина ми.
Вдигнах очи от картата. Просто я погледнах.
— Знам го от години — каза тя. — Как стана.
Не попитах откъде знае. Може би ѝ го беше казал самият Искрен.
— Твоето тяло. Неговата воля.