— Нямаше ме, Кетрикен. В онази нощ бях в тялото на Искрен.
— Той е син на Искрен. Знам.
И спряхме, а не бях сигурен дали се почувствах по-добре от това, че ме уведоми, че го знае, или се чувствам по-странно. Само я попитах:
— Казваш ми го, защото мислиш, че няма да се върна ли?
Тя ме погледна в очите.
— Мисля, че си отиде, когато изгуби Пчеличка, и всъщност не си бил тук оттогава. Иди и разбери, Фиц. Върни се при нас, ако можеш. Но иди и направи каквото трябва.
Празненството за сбогуване беше същата вечер. Беше нескончаемо, с повече храна, отколкото човек изобщо би могъл да се опита да изяде, и с твърде много пиене. Имаше много тостове за мен и маса, отрупана с подаръци за сбогом, за които щеше да трябва цял обоз. Всичко беше добронамерено и храната, която успях да изям, беше вкусна, но откакто бях обявил заминаването си имах чувството, че всяко събитие е препятствие, което трябва да преодолея по пътя си към окончателното напускане. Сенч беше там, но реално не присъстваше. Шутът не дойде.
Станахме от масата много късно. Последваха нови сбогувания в дневната на Предан. Копривка поплака, а Сенч задряма, а Елиания ми даде кърпичка и ме помоли да я топна в кръвта на всеки, когото убия, за да може да я зарови в пръстта на майчината си къща, така че душите им никога да не познаят мир. Мисля, че беше малко полудяла, и се зачудих дали заминаването ми ще ѝ помогне отново да намери спокойствие. Шишко беше мрачен. Не беше добре откакто се беше върнал от Върбов лес и песента му Умение тази вечер бе почти траурна. Двамата принцове ми обещаха, че ако ги призова да дойдат на помощ, ще доведат със себе си мощта на Бъкип и на клана на Нарвала. Шайн и Лант бяха там, от двете страни на баща си. Шайн обеща да се грижи чудесно за Сенч в мое отсъствие. Лант ме гледаше като бито куче. Беше дошъл при мен преди два дни и ме беше помолил да тръгне с мен. Бях му отказал отново.
— Какво ще каже баща ми за това? — попита той в опит да ме склони, след като настояванията му не успяха.
Бях безсърдечен.
— Предполагам, че ще го разбереш когато му кажеш — отвърнах. Ако се съдеше по кроткото държане на Сенч, едва ли го бяха обсъждали. Не беше мой проблем. След като заминех, Лант и Сенч да си се оправят с това.
Най-сетне настоях, че трябва да поспя, за да мога да потегля рано, и Ридъл ме изпрати до вратата.
— Ще тръгна утре с теб и гвардията ти — каза ми. — Но засега искам да вземеш това. Носеше ми късмет. — Подаръкът му беше нож, не много по-дълъг от дланта ми, двуостър и с жлеб за кръвта по средата.
— Влиза лесно и се издърпва лесно — каза ми, след като го прибра в изтърканата му кания и ми го подаде. Тръгнах си зачуден дали познавам Ридъл толкова добре, колкото си мислех.
Аш и Настойчивост чакаха пред вратата ми. Пъстра беше на рамото на Аш.
— Лека нощ — казах им.
— Не е редно да го оставите — заговори ми Аш откровено. — Отпаднал е духом. Говори безумни неща и се боя какво може да направи, ако тръгнете без него. Във всичките му разкази двамата сте заедно. Как можете да го оставите?
— Трябва да тръгна с вас. И трябва да вземем кобилата на Пчеличка. Ако я намерим, тя ще иска да я язди до вкъщи.
Погледнах единия, после другия. И двамата толкова искрени. Бях започнал да ги обиквам.
Но не чак толкова.
Обърнах се към Аш.
— След всичките ни години заедно мисля, че мога да преценя кое е добро за него по-добре от теб. Той не е в състояние да извърви толкова дълъг и тежък път.
Обърнах се към Настойчивост.
— А Пчеличка я няма. Няма да се намери и никога повече няма да ѝ потрябва кон.
Аш беше зяпнал. Настойчивост беше пребледнял. Чух как се помъчи да си поеме дъх.
Отворих вратата на стаята си, влязох и я затръшнах.
33.
Заминаване
Сънувах, че съм орех. Имах много твърда черупка и се бях свила в нея. Вътре в черупката си бях аз и там пазех всичките части от мен. Бях повлечена от една река и тя се опитваше да ме отнесе със себе си, но оставах на място и ѝ отказвах.
Странно, но изведнъж изпаднах от реката. Паднах на зелена трева и около мен беше пролет. За известно време останах свита в черупката си. След това се разгънах и ме имаше, цялата в едно.
Другите, които бяха отнесени от реката, нямаха толкова късмет.
Това е сън, който усещам по-истински от повечето. Това е нещо, което почти със сигурност ще се случи. Не разбирам как може да се случи, че да стана орех и да ме отнесе реката. Но знам, че е така.
А устието на реката изглеждаше като формата, която нарисувах долу. И реката извираше от черен камък.
Разсъмна се преди да съм заспал. Бях очаквал безсънна нощ и я използвах добре. Довърших прехвърлянето на информацията на Сенч за порталите на Умението на голямата карта, която ми беше дал. Не исках да се доверя на който и да е портал, без да съм го видял със собствените си очи, за да не се окаже паднал или затънал в някое блато. Но ако не ми се предложеше никакъв друг изход и се окажех притиснат, беше добре да знам кой камък къде може да ме отведе. Бях изумен, когато забелязах, че е отбелязал някои като водещи до град Халкида. Сметнах, че ще е по-добре да се бия, отколкото да приема такива портали за изход.