Прочетох бележките на Кетрикен и огледах картата ѝ. Съдържаше повече информация, отколкото бях имал преди, но много от нея все пак беше смътна. Трябваше да отпътувам до външните предели на картата на Сенч и да се надявам да намеря нови карти на земите отвъд тях. Според това, което ми беше казал старият моряк, трябваше да избера Островите на подправките за крайна цел и оттам да си намеря пътя. Леко се усмихнах, когато си спомних последния му съвет:
— О, ако аз отивах там, никога нямаше да започна от тук.
Мечът на Искрен идваше с мен. Отново беше в проста кожена ножница, дръжката — скрита в намотка изтъркана кожа. Помислил бях да взема брадва; определено беше по-доброто ми оръжие, но докато човек може да носи меч от суета, никой не търпи тежестта на една брадва по каквато и да е друга причина, освен за да я използва. Трябваше да приличам на най-обикновен пътник, може би малко търсач на приключения, но не и на баща, тръгнал на отмъщение. Мечът щеше да ми служи добре, както ми беше служил винаги.
Когато небето избледня, се облякох грижливо. Обръснах се с топла вода и се зачудих кога ли следващия път ще имам този лукс. Косата ми най-после бе пораснала колкото да мога да я вържа на воинска опашка. Наметнах хубавото си наметало и нарамих пътната торба. След това слязох в трапезарията на гвардейците за много ранна закуска. Имаше гореща ечемичена каша и мед с накълцани в него сухи ябълки, ароматен чай, хляб и масло, и мръвки от снощното печено. Гвардията ми беше там, и много от приятелите им в Бъкип, и всички ме поздравиха с груби шеги и съвети как най-добре да се разправя с всеки, дръзнал да дойде в Бък и да нападне дома ми. Това знаеха повечето от тях — че домът ми е бил нападнат и лейди Шайн е била отвлечена и след това върната. Само неколцина от личната ми гвардия знаеха за Пчеличка и знаеха, че не желая да се говори за това.
Тъй че на официалната закуска ядох малко и отново получих пожелания за лек път. Искаше ми се вече да съм на път, но разбирах, че го дължа на Предан и Елиания, тъй че се постарах да се отплатя вежливо. Сенч дремеше, но го събудих да му кажа довиждане. Изглеждаше в много добродушно настроение и попита дали бих изиграл една игра на камъчета с него. Напомних му, че трябва да тръгна за Клерес. Обеща ми, че ще запомни, че съм спазил думата си и съм се сбогувал с него. Съмнявах се, че ще помни и миг след като затворех вратата на стаята му.
Напразно почуках на вратата на Шута. Той не отговори дори когато чукането ми разтърси вратата в рамката ѝ и не бях изненадан, че беше заключена. Можех да отворя ключалката и той го знаеше. Но заключената врата беше послание. Беше затворен за мен. Тръгнах си обиден. По-добре, казах си. По-добре мълчание, отколкото нова кавга. Кой знае какво можеше да хвърли по мен този път?
Върнах се в доскорошната си стая, за да си взема багажа. Почти не се изненадах, като видях, че Настойчивост чака до вратата. Изражението му беше мрачно, но настоя безцеремонно да носи багажа ми и му позволих.
Слязохме на двора и заварих там гвардията си, строена като по конец. Бившите Петли вече се бяха смесили почти неразличимо с останалите ми бойци. Фоксглоув беше там, а Ридъл вече беше на коня си. Лант изглеждаше пребледнял. Настойчивост също беше яхнал коня си. Не водеше коня на Пчеличка обаче и това ме жегна. Бях жесток с него. Беше ли ме забавлявала глупавата му момчешка надежда? Или просто ме заболя, като го видях сега толкова безнадежден като мен самия?
Отново имаше тълпа хора да ми кажат сбогом, и Предан, и Елиания, и принцовете в цялото им кралско великолепие, за да ме изпратят. Копривка беше пребледняла и със зачервени очи. Прегърнах я, а след това Кетрикен я взе от прегръдката ми.
— Върни се при нас — помоли ме Кетрикен тихо.
Кимнах, но не дадох обещания. Излязохме през портите на замък Бъкип, съпроводени от възгласи. Пъстра излетя нависоко и от време на време изграчваше, за да ни напомни, че ни придружава. Докато се отдалечавахме в показен тръс, помислих, че половината ми сутрин е пропиляна с тази помпозност.
— Необходимост — каза Ридъл все едно беше чул думите ми и ми се усмихна.