Тръсът скоро отстъпи на лек галоп, който щеше да загълта милите. Щяхме да пренощуваме в хан и да продължим на другия ден. Надявах се следващата вечер да ме завари при камъка на Умението, където Шайн беше видяла изчезването на дъщеря ми. Там щях да се сбогувам със спътниците си и да продължа сам. Щях да отида първо до древното тържище, където някога бях сънувал Шута преобразен.
Беше странно рутинно пътуване. Ханът беше известен да ни очаква и ни посрещнаха добре. Тази нощ спах, а на сутринта се насладихме на стабилна закуска с Ридъл, Лант и Фоксглоув. Говорихме си за най-обикновени неща: че хлябът е пресен и хубав и че се надяваме времето да се задържи добро. Ридъл предрече ранна пролет, а Фоксглоув каза, че според нея снегът вече се размеква.
Навлякох си хубавото наметало в синьото на Бък и поехме отново. Ханджията и семейството му ни изпратиха с весели викове за сбогом и със сладки овесени питки и сушени плодове за из път. Яздехме бързо, защото мислех, че така ще е добре за гвардията ми. Ако стигнехме до камъка на Умението до следобеда, имаше възможност да се върнат в някой хан за вечерта, вместо да им се налага да спят на открито. Нямах такава перспектива пред себе си. Знаех, че щом вляза в камъка, ще се натъкна на зима в Планините. Можех само да се надявам, че няма да изляза сред свирепа виелица.
Планът ми оттам нататък беше ясен. Три нощи бивак в голямата удобна палатка, която ми бяха подарили. Щях да се подложа на походна дажба за този необходим интервал между използването на стълбовете. Оттам картата на Сенч ми показваше, че е само една стъпка Умение през стълб до Келсингра. В този град щях да потърся превоз по Дъждовната река и до Бинград, а след това до Джамайлия. В Джамайлия, бях сигурен, щях да намеря кораб, пътуващ за Островите на подправките. Стигнех ли там, щях да се доверя на късмета си и на картата на Кетрикен, за да стигна до Клерес.
За малко да подмина завоя. Ридъл ми го посочи. Следите, които бяхме оставили в заснеженото поле, се бяха загладили до плитки трапчинки в снега. Години сякаш бяха минали, откакто за последен път бях яздил насам. Години, откакто Пчеличка се бе озовала извън досега ми завинаги. Години и един миг. Колкото повече се приближавахме към камъка, толкова по-нетърпелив ставах. Навлязохме в леса и проследихме заличаващите се дири. Когато стигнахме до мястото, където бяха лагерували Дуалия и луриките ѝ, Фоксглоув спря бойците и нареди да вдигат лагер.
— Няма нужда — казах ѝ тихо. — Няма да правя от това драматичен момент, Фоксглоув. Ще отида до камъка, ще го докосна — и ме няма. А ти ще поведеш гвардейците ни към някой хан. Надявам се тази нощ да спите на топло и удобно, и може би да вдигнете по халба и да ми пожелаете късмет. — Покашлях се и добавих тихо: — В стаята ми има един пакет, адресиран до теб. В него има писма за хора, които са ми скъпи. Ако мине година без вест за мен, ще им ги дадеш.
Тя се втренчи в мен, след това кимна сковано.
Слязох от коня, а тя извика на гвардейците да спрат, също слезе, подаде юздите на коня си на внучка си и тръгна след мен. Ридъл ни последва, и Лант също. Погледнах назад дали Настойчивост идва след нас, но не го видях. Враната изграчи отнякъде. Сигурно бяха заедно.
В сумрака под дърветата зимният следобед вече приличаше на вечер. Сняг и тъмни стволове в оттенъци от черно до светлосиво. В този полумрак ми отне време, докато различа камъка на Умението, стиснат в корените на един смърч.
Приближих се към него. Ползвателите на Умението на Копривка бяха стигнали до Планините през този камък и се бяха върнали два дни по-късно без произшествия. Беше толкова безопасен за използване, колкото всеки портал на Умението, нали така? Изтласках от паметта си онова, което се беше случило последния път, когато бях пътувал през камък. Откъснах от сърцето си това, че тъкмо този камък е погълнал Пчеличка и онези, които я бяха отвлекли.
Само лек сняг беше нападал от последния път, когато бях тук. С облечената си в ръкавица ръка забърсах снега и игличките от камъка. Мечът ми беше на кръста, пътната торба на гърба, и още една голяма торба на рамото. Всичко, което смятах, че ще ми трябва, беше в пътната, а всичко, което бяха настояли да взема, беше в другата. Бях решил да не я нося дълго.
— Тъй — казах на Ридъл. Той смъкна ръкавицата си, аз смъкнах моята и стиснахме китки. Очите ни се срещнаха за миг.
— Лек път — каза ми той.
— Дано — отвърнах.
Той стисна здраво китката ми — и аз неговата. Копривке, избрала си добре, изпратих ѝ с Умението. През очите си ѝ показах човека, когото беше избрала. Грижи се за сърцето му. То е вярно. А след това бързо вдигнах стените си, за да задържа всичките си страхове и тревоги в себе си.